Дъстин Хофман

През 1965 година Артър Милър присъства на представление на своята пиеса "Поглед от моста", поставена на една от сцените на Бродуей. Добдро впечатление му направили още никому неизвестните актьори Робърт Дювал и Джон Войт. Но одобрението на известния драматург не се простирало върху всички "Мотаеше се един дългонос помощник-режисьор...Смайващо беше, че режисьорът на постановката ми каза да го имам предвид за ролята на Уоли Ломан (в "Смъртта на търговския пътник") след няколко години. Режисьорът ми падна в очите, докато наблюдавах непохватността на Дъстин Хофман и големият му нос, който като че ли никога не се отпушваше и се чудех как този нещастник може да си въобразява, че някога ще направи кариера като актьор". Двадесет години по-късно пророчеството се сбъдва и Артър Милър отново се среща с Дъстин Хофман, този път за да го аплодира за перфектната му игра в "Смъртта на търговския пътник".

Сигурно има нещо съдбовно в това, че Дъстин Хофман е кръстен на името на вече забравен филмов герой от старите ленти - Дъстин Фарнам. Едва ли мисис Хофман е предполагала, че един ден някой от двамата и сина ще затъмни славата на нейния идол и ще се превърне във филмова звезда от световна величина. Артър Милър не е единствения, който проявява скептицизъм относно бъдещето на Хофман като актьор. Педагозите от прочутото актьорско студио на Лий Страсбърг в Ню Йорк също не са били особено очаровани от ентусиазма на младия "нещастник". След като пет пъти го късат на приемните изпити, Дъстин е принуден да се запише в платения курс по актьорско майсторство, където може да постъпи всеки.

През тези години живее в мизерна квартира и дели наема си с никому неизвестните Робърт Дювал и Джийн Хекман, и работи каквото му падне за да се издържа. Дълго време играе в малки експериментални театри в периферията на Бродуей, докато един ден не му предлагат централна роля, в централен театър - в пиесата "Разговаряхме за рози". Но още по време на репетициите се случва инцидент - Хофман си изгаря ръцете. Следва продължително лечение, а заветната роля е поверена на друг. На премиерата Дъстин не може да сдържи сълзите си...

Актьорът признава, че въпреки голямата му любов към театъра, тъкмо киното го прави световно известен. Именно седмото изкуство се превръща в трамплин за бъдещата звезда и го измъква от мизерното съществувание в треторазрядни театри на Бродуей. Годината е 1967, а младият режисьор Майк Никълс търси изпълнител за главната роля във филма "Абсолвентът". Изборът му се спира върху тридесетгодишния Хофман, който почти отказва ролята на Бенджамин Брадък с мотива, че няма да успее да изиграе двайсетгодишен рус колежанин. Обаче го прави и това преобръща живота му. Майк Никълс получава "Оскар" за режисура, а Дъстин - първата си номинация за златната статуетка. Ниския и пъпчив актьор се превръща в звезда, а снимката му украсява корицата на сп. "Time". Героят му, дръзнал да се противопостави на амбициите и плановете на родителите си за "по-добро" бъдеще, се превръща в символ на своето поколение и става изразител на бунтарския дух на американската младеж в края на 60-те години. Успехът на филма дава увереност и самочувствие на Хофман, и от ролята на объркания калифорнийски абсолвент, той преминава към образа на отблъскващия сакат тип Рацо от "Среднощен каубой". Тези два филма превръщат "нещастника" в "най-харесвания млад актьор на Америка".

Дъстин Хофман е едни от актьорите, които поставят началото на нов тип герои в Холивуд, далеч от героизма и мъжествеността на своите предшественици. Постепенно, със следващите си роли, той изгражда образа на малкия и невзрачен човек, който се опитва да се приспособи към житейските обстоятелства. Заедно с Хофман, в американското кино навлиза вълна от нови актьори, които превръщат екзистенциалните проблеми на своите герой във филмови събития. Подобно на него, Робърт Де Ниро, Ал Пачино, Джак Никълсън играят във филми, където техните персонажи отказват бягство от реалността и напротив - противопоставят и се. Те нямат илюзиите на своите родители, суровият живот ги прави отмъстителни, агресивни, а в някои случаи и абсурдни, като героя на Хофман в "Малък голям човек".

През 70-те години Хофман прави една необикновена поредица от роли, а "малкия голям човек" се превръща в негов синоним. Еднакво добре се превъплъщава в образа на скандалния и циничен шоумен от 60-те Лени Брус във филма на Боб Фос "Лени" и в осъдения до живот затворник от "пеперудата", където партнира на Стийв Маккуин. Актьорът добре разбира концепцията на режисьора Сам Пекинпа за неспособността на човек да се противопоставя на насилието и се превъплъщава в плахия професор по астрономия от "Сламени кучета", който се превръща в убиец, за да запази живота на семейството си.

Но наред с успешните роли в киното и бляскавите рецензии на критиката, за Хофман започва да се говори като за "труден" актьор. Американския критик Стивън Шифт определя тази ситуация по следния начин: "Ако Дъстин Хофман иска да играе във ваш филм, трябва да знаете две неща: че снимачния ви период ще бъде превърнат в истински ад и че когато филмът бъде завършен, той непременно ще е образец за съвършенство и майсторство". Проблемите на Дъстин с режисьорите идва от неговата прекомерна взискателност. Той пристига на снимачната площадка със своя сценарист, с променена концепция за филма и своя персонаж, и с маниакалните си изисквания към своите колеги. Може да повтори десетки изтощителни дубли, без да се съобразява с умората на снимачния екип. Така въвлича болния и остарял Лорънс Оливие до изтощителни импровизации по време на снимките на "Маратонецът" на Джон Шлезинджър.

През 1977 английския продуцент и режисьор Дейвид Пътнъм прави биографичен филм за Агата Кристи, с Венеса Редгрейв в главната роля. По това време Хофман се развежда с първата си съпруга и и иска да напусне за кратко Америка. Той моли Пътнам да го вземе в някоя малка роля във филма си. И докато режисьорът се опомни, Дъстин пристига в Лондон със своя сценарист, и от епизодична , превръща ролята си във втора главна, променя концепцията на режисьора, а резултата е финансов провал. По късно Пътнам ще го нарече "американска напаст" Според мнозина "опасността" от поведението на Хофман е уловена във филма "Тутси" на Сидни Полак. Там той играе ролята на актьор, който е толкова темпераментен, че става неизползваем. Актьора признава, че понеже е започнал късно, има чувството, че разполага с по-малко време от другите актьори и затова е длъжен да бъде особено взискателен. Стремежът му към съвършенство понякога става разрушителен. така през 1978 година принуждава стария си приятел Ули Гросбард да направи филма "Straight Time". Резултатът е финансов крах и още едно развалено приятелство. По начало на Холивуд не му пука как се държат актьорите, стига техните филми да носят пари. Проблемът на Дъстин Хофман е, че неговите се превръщат във финансови провали. Макар повечето от филмите, в които играе, да са станали вече "проклета класика", публиката от 70-те не иска да гледа отблъскващи маниаци, каквито са повечето му персонажи. Всичко това се променя в края на 70-те, когато на екран се появява "Крамър срещу Крамър" на Робърт Бентън. След "Абсолвенът", това е следващия много успешен филм на Дъстин Хофман. В него, той пресъздава образа на изоставен съпруг, който трябва да превъзмогне отчуждението от света и да намери общ език със своя малък син. Критиката е във възторг и определят филма като "най-убедителната връзка между баща и син, която някога американското кино и създавало". Публиката се тълпи пред салоните, за да напълни очите си със сълзи, а актьорът печели "Оскар" за най-добра мъжка роля.

Следващото му успешно превъплъщение е в комедията "Тутси". Този филм преминава през множество перипетии, шестима сценаристи и четирима режисьори, докато излезе на бял свят. По този повод в Холивуд се пуска шегата "И аз бях сценарист, и аз бях режисьор на "Тутси". Но сега никой не обвинява Хофман за проблемите около филма. Напротив, актьора се опитва да ги тушира, а крайният резултат е една от най-добрите комедии на 80-те години. За съжаление Дъстин Хофман е номиниран за "Оскар" само за главна мъжка роля... Следва телевизионната версия на "Смъртта на търговския пътник", където партньор на Хофман, както и на Бродуей, е Джон Малкович. През 1987, актьорът участва във филма "Ищар" заедно с Уорън Бийти и Изабел Аджани, но филма се оказва провал. За това пък следваща година е една от най-успешните в кариерата му. Заедно с новата звезда на Холивуд Том Круз, той играе главната роля във филма на Бари Левинсън "Рейнман". За пореден път Хофман изпробва маниакалния си перфекционизъм и се консултира с цяла катедри психиатри, за да изгради по най-убедителния начин своя герой - болния от аутизъм Рейнмънд. Тази роля му донася втория "Оскар" за най-добър актьор и множество световни отличия. През 90-те години актьорът предпочита да се отдаде повече на старата му любов - театъра и участва в малко филми. Между тях заслужават внимание "Герой по неволя" на Стивън Фриърс, където Хофман играе ролята на дребния престъпник Бърни ЛаПланте, който става неволен спасител на пътници от катастрофирал самолет, но впоследствие героизма му е преписан на друг. Откроява се и успешния му тандем със Стивън Спилбърг. Режисьорът заснема филмова адаптация на приказката за Питър Пан, но я озаглавява "Хук", на името на злия капитан Хук. Дъстин променя образа на капитана, като го представя в положителна светлина, което много допада на зрителите.

Последните години Дъстин Хофман продължава педантично да си избира ролите, които да играе. Прави фурор в политическата сатира „Да разлаем кучетата”, където си партнира за първи път с Робърт де Ниро, като тяхната екранна дружба продължава и в драмата „Слийпърс” и в комедията „Запознай ме с нашите”. Дава гласа си в „Конфу-панда”, осъшествява мечатата си да играе с Ема Томпсън в „Последния шанс на Харви” и подкрепя Том Тиквер в проекта „Парфюмът” по романа на Патрик Зюскинд. Като мнозина свои колеги влиза в телевизионните сериали с участието си в „Шанс”.

Все пак, решава отново да направи опит в режисурата и създава филма „Квартет”. Този път не бърка.

"Дълго чаках да порасна" е крилато изречение на Дъстин Хофман, което той обича да казва, когато стане дума за характера и възрастта му. От позицията на своите години (роден е на 08.08.1937 г.), след всички изключителни роли в киното и театъра и множеството награди, актьорът продължава да се връща към спомена от времето, когато е бил грозно патенце. Днес Дъстин Хофман продължава да е далеч от представата ни за красив лебед, но няма да е чудно, ако перфекционизма му наистина го превърне във заветната птица, макар и вече проскубана от възрастта...

Свързани статии