Казва, че не е мисия, а желание. Факт е, че Жоао Ботельо посвещава последните години от кариерата си на „превода” на големи творби от португалската литература на езика на киното: „Северният двор” (Агущина Беса-Луиш, 2008 г.), „Филм на безпокойството” (Фернандо Песоа/Бернардо Соареш, 2010 г.), „Семейство Майя” (Еса де Кейрош, 2014 г.) и „Странстване” (Фернао Мендеш Пинто, 2017 г.). Но, ако погледнем задълбочено към творческия му път, ще открием, че е започнал именно с литературните адаптации. „Завършен разговор” (1981 г.) е първият му дългометражен филм, който пресъздава диалог между Фернандо Песоа и Марио де Са-Карнейро, и седем години по-късно следва приветствания „Трудни времена”, който адаптира към португалската действителност романа на Чарлз Дикенс. Той му носи номинация в Международния филмов фестивал във Венеция. Трябва да се отбележат също „Кой си Ти” (2001 г.) по Алмейда Гарет и „Фаталистът” (2005 г.) по Дидро. В творчеството си Ботельо има и други изяви, забележителни филми като „Португалско сбогуване” – разказ за колониалната война, „Тук, на Земята” и „Трафик”.
„Годината на смъртта на Рикардо Рейш” е филм с повече от 5000 статисти, който представя друга епоха, чието действие протича през 1936 г., която Жозе Сарамаго определя като „годината на всички опасности”. Актьорският състав е изненадващ – включва бразилеца Шико Диас (познат от „Изречено кино” на Каетано Велозо) в ролята на Рикардо Рейш и Луиш Лима Барето, по-известен с театралните си роли, който се превъплъщава във Фернандо Песоа. Освен това имаме и женските образи на Витория Гера и Катарина Валенщайн.
С черно-бялата си лента филмът има огромно артистично и визуално въздействие, а тъмните тонове и фиксираните рамки на кадъра имат за цел да пресъздадат духа на книгата. Става въпрос за огромните усилия на 71-годишния режисьор от Траш-ош-Монтеш, който успява да завърши филма преди карантината, което дава свобода на разпространението на лентата и също така много творчески възможности за намирането на решения, превъзмогващи финансовите трудности за пресъздаването на епохата.
Жозе Сарамаго се възползва от факта, че Фернандо Песоа не е убил своя хетероним, а го е „изоставил” в Бразилия, за да разкаже края на историята му, като го превръща в персонаж от „плът и кръв”. В този филм с широко чувство за ирония Жоао Ботельо дава образ на Песоа и Рикардо Рейш. Лентата разказва за един мутиращ свят, чийто персонажи вече не съществуват в самия него, а се преплитат с призраци. Или, както казва Жоао Ботельо: „Живот и Смърт са едно цяло” и същото се отнася за литературата и киното”.
Откакто заснехте „Северният двор” непрекъснато адаптирате класици на португалската литература. Защо?
Жоао Ботельо: Всъщност направо започнах с това. „Завършен разговор” вече беше адаптация и беше най-рискованият филм, който някога съм правел. Е, бях много по-млад... Истината е, че всички тези писатели пишат много по-добре от мен и така получавам готов материал, с който мога да работя директно. А и се опитвам да работя, без да ги предавам. Никога нищо не съм пренаписал – само режа и лепя. Има и друго нещо... Аз съм португалец, получавам помощ от държавата, за да правя кино, затова чувствам, че съм задължен да служа на обществото. В днешно време се съсредоточаваме върху бързането, върху бързото консумиране, а аз трябва поне малко да се противопоставя на това. Работя в защита на съхраняването на паметта на тази държава, която макар и малка, понякога създава фантастични неща.
Това мисия ли е?
Не, това е желание. След определен период човек остарява и иска да прави само нещата, които му харесват. Но тази книга не е избрана случайно. На първо място – много е кинематографично да превръщаш призраците в човешки същества... А следва и нещо още по-определящо – 1936 г. и мостовете, които можем да изградим към съвремието ни. Това е вечното завръщане, ако добре съм разбрал – всичко се случва в елипса… Тогава се появяват популизмът, национализмът. Хитлер наскоро се е качил на власт, Мусолини е водел война с Етиопия, Гражданската война в Испания, португалският фашизъм, първият антикомунистически митинг... Ясно е, че хората не се учат от грешките си.
Има я цялата тази историческа част, времето на всички опасности...
Сарамаго е направил малка тетрадка, в която е описал всичко, което се е случвало в Португалия и по света през онази година. Главният герой във филма е 1936 г.
Какво прави киното на книгите?
ЖБ: Романът е по-отворен, а филмът конкретизира много. В литературата не знаем точно какво зелено е носела Мария Едуарда (персонаж от „Семейство Майя”), защото можем да си представим 20 различни нюанса. В киното то е точно определено.
А да не говорим за конкретизирането на лицата...
Да, навремето много ме критикуваха за това, че взех бразилка за ролята на Мария Едуарда, защото беше много красива. Въпросът е, че кръвосмешението е много по-агресивно, ако е с някоя млада и провокативна жена, подобна на Балзакова героиня... Аз съм този, който избира, отговорността е моя. В този филм избрах Луиш Лима Барето за ролята на Песоа, защото на снимката на 47-годишния Фернандо Песоа, той изглежда на 90. Харесват ми идеите. Идеята за това, че смъртта е някъде тук, идеята за студа, за горещината, за секса, за преди и след това. Това са почти реални абстракции.
Какво най-много Ви впечатли в книгата?
Песоа не е убил Рикардо Рейш, а Сарамаго е бил много наблюдателен и се е възползвал от това... Създал е много хуманни призраци, прекрасна, много красива идея, която е видял във филма „Призракът и г-жа Мюър” (1947 г.), в който Джоузеф Манкевич превръща призрака в човешко същество с плътски страсти. Тук Рикардо Рейш също има своите страсти, но Песоа се намесва и всичко приключва. Както Алваро де Кампош е прекратил връзката между Песоа и Офелия, като е изпращал писма от името на Фернандо. И тази идея да се рееш девет месеца подред, след като умреш, като по време на бремеността, и да затвориш цикъла, брилятно е.
Луиш Лима Барето ми напомни на Виктор Шьострьом в „Поляната с дивите ягоди” на Бергман. Замисляли ли сте се за това?
Да, напомня малко. Не гледам филми шест месеца преди да започна да снимам, за да не се влияя, но споменът за тях си остава. Имаше, например, в „Трудни времена” една сцена с целувка по крака, която после гледах в един филм на Ерих фон Щрохайм...
Как намерихте естетическия език на филма?
В Португалия не разполагаме с пари, за да правим филми, пресъздаващи различна епоха. Този текст изискваше черно-бяла картина, статичен кадър... Как да се заснеме 1936 г. в цветове? С павилионите и т.н. Пред Мартиньо де Аркадия, например, имаше десетки туристи – затворих блендата и получих страхотни статисти. Във всяка ситуация има само една гледна точка и тя е моята. Може да се направят десетки филми по същия текст или по същия автор. Какво общо има това със „Слепота” на Мейрейес? Нищо, но в същото време нещата са свързани. Непрекъснато беше слънчево, всеки ден трябваше да пръскаме вода, за да създадем дъжд, намерих камион от 30-те години и пресъздадох град Фатима на стрелбището в Алкошете... Адаптирах се към обстоятелствата. Статистите печелят много малко, а преди 10 години актьорите печелеха по-добре, отколкото сега, всичко е много трудно в Португалия, но поне имам свободата да правя, каквото си искам. Научих и друго – нямаме пари, за да снимаме дълго време, затова трябва да сме добре подготвени предварително. И, за да отговоря на въпроса Ви – начинът на снимане е наложен от романа и обстоятелствата.
Това е ограничението на киното, което не важи за другите изкуства...
Един художник харчи само за бои и платна, а тук винаги трябва да се приспособяваме към условията. Онази огромна табела беше единственият начин, по който успях да пресъздам пристанището на Лисабон в пространството на транспортната фирма Carris. Има нещо двусмислено между това какво е възможно и какво е истинско. Да, във всеки роман намирам различен стил, но отношението е все същото...
А другите открития, които сте направили във вселената на Песоа, също ли са включени?
Да, когато партньорът на Шико Диас – актьорът Фернандо Кабрал Мартинш, който изпълни ролята на Песоа в „Завършен разговор”, отива на гробището. Актьорът, който изпълнява ролята на агент на Пиде (Международна полиция за защитата на държавата по времето на фашистката диктатура в Португалия) всъщност е Марио де Са Карнейро от „Завършен разговор”. Обичам да работя със семейството си, така да кажа. С удоволствие бих ползвал модела на Фасбиндер – да създам група от актьори, на която да разчитам винаги. Бих правел по пет – шест филма на година, би било невероятно. Искам да извадя реализма от киното. Съществува идеята за триумф на американското кино, която се състои в прозрачността, във възможността да се скочи вътре. Никой не скача в моите филми, невъзможно е. Трябва да гледаш и да слушаш. Това не е животът. Не знам колко персонажи вече съм убил в киното, а на следващия ден отивам да пия кафе с тях. Харесва ми дистанцията, идеята, че това е един спектакъл.
Това е среща не само с Песоа, но и със Сарамаго. А Рикардо Рейш е хетероним – консерватор, но не и според Сарамаго, не подкрепя фашизма…
Той е монархист, консерватор и се оттегля. Когато вижда възторга от Салазар, Рикардо Рейш не понася това и се разграничава от масата; да, той е десен, но е мислещ човек. Човек, който обича да чете класиците. По едно време се разбирах с десните, които бяха сериозни хора. Адриано Морейра, например. Когато хората са добре образовани, могат да разгадават света и това е най-важното, но има и противоречиви хора. Унамуно е написал блестящи текстове, а накрая е започнал да подкрепя Франко и клането в Бадахос. Хората са много неща. Проблемът не е политическа партия Chega! (Стига!), а всичко, които ѝ позволява да съществува: посредствеността, триумфът на токшоутата...
Във филма също я има и страстната страна на нещата... Имаме две красиви жени, влюбени в непривлекателен мъж. Как се случи това?
Това идва от Сарамаго. Сарамаго е мъж и мисълта да спи с жени му харесва. Затова е „накарал“ Рикардо Рейш да ходи с тях, превърнал е Лидия в прислужница и е създал Марсенда. Но ми харесва намесата на Песоа, който разваля връзката. Създателят внася ред в създанието си.
Не всичко, което е в книгата е във филма, но всичко, което е във филма, е част от книгата, нали?
Да. Не е цялата книга, не е нито целият двойно по-голям от филма сериал, който ще има премиера по Португалската национална телевизия. Има нещо, което бих заснел с удоволствие – прекрасно и комично военно обучение на площад „Росио“, но няма пари за това. Съществуват и други трудности. За малко нямаше да заснема Фатима, но после намерих алтернатива. Харесва ми идеята за чудо, което така и не се случва. Със „Странстване“ беше същото – можех да направя филм с продължителност от 70 часа… Идеалният вариант би бил да наема някой, който да прочете цялата книга и да го заснема. Даже имах човека за тази работа, но това би се приело през 70-те, не и днес.
Коя беше най-трудната част?
Пресъздаването на атмосферата от книгата. Добре подбрах текстовете и сцените. Предварително знаех какво искам. Беше невъзможно да снимам в Хотел „Браганса“ и затова снимах в „Ащория“ в Коимбра, защото хотелът там все още прилича на такъв от 30-те години. Имах възможности. Имаше изключително силни прожектори, насочени към актьорите, които позволяваха само те да се виждат. Има сцена, заснета с паста за зъби върху стъкло – един от ефектите на този филм. Също така има и цитат от „Следотърсачите“ на Джон Форд в момента, в който прислужницата си тръгва. Съществуват такива заигравки. Това са подробности, които не нарушават разказа. Идеята беше да пресъздадем атмосферата, дъжда, черното, асфикцията. И както казваше Маноел де Оливейра: „Проституира се, за да се спечелят пари за заснемането на филма. Проституира се, за да се продава филма след това, но никога не се проституира, когато се прави самия филм.“
А актьорският екип?
Гледах Шико Диас в една театрална постановка и ми хареса идеята да взема бразилец, който говори различен португалски, защото се знае, че когато португалците отиват в Бразилия, веднага свикват с новото произношение. Един месец работех с него, за да може да постигне по-затворени гласни и по-натъртени съгласни. Той е добър актьор, грозен, но някак красив. Не можех да взема деликатен и красив човек. А после Витория Абрил ми дойде като дар Божи, харесвам Катарина и Луиш Лима Барето беше добър избор. И вече бях работел с почти всички.
Работили сте също и със сина си, който Ви е бил помощник-режисьор. Как беше?
Работил съм с Шико, а сега – с Антонио. Той е прекрасен – създава хубавa обстановка, справя се в различни ситуации. Много е способен и създава кино с голям ентусиазъм.
Винаги се стараете да останете верен на книгите, които адаптирате, и правите презентации в училища, но какво отговаряте, когато учениците Ви кажат, че вече са гледали филма „Семейство Майя“ и няма нужда четат книгата?
Когато работех „Семейство Майя“, все повтарях, че филмът е нещо мъничко. Трябва да послужи като стимул, за да се прочете книгата, а не трябва да се приема като нейно резюме. Не може да „прочетеш“ лентата и да кажеш после, че си чел книгата, но това вече е работа на учителя. Удоволствието от четенето остава големият проблем.
Следващият Ви филм е за О'Нийл?
Да, ще се казва „Филм с такава форма“. Вече спечелих конкурса. Ще бъде с текстове и герои на О‘Нийл. Очарователен е, той е първият португалски постмодернист.
Адаптация на хроника ли е, или по разказ? Или нещо по-фрагментарно като „Филм на безпокойството“?
Като „Филм на безпокойството“ е, само че по-цветно и весело. Ще бъде нещо в стил поп. Обожавам текстовете на О‘Нийл. Най-красивото стихотворение, написано на португалски език, е негово – „Португалско сбогуване“. Успях да се запозная с него. Във филма искам да си поиграя с рекламата, с поезията и с непочтените му текстове. Искам сцени, които се нагаждат към текстовете. Може би ще заснема всичко в студио. Ако всичко е наред, ще започна снимките през март или април. Освен това исках да направя филм за младия Алваро Кунял в ранния му период, като проследя как става сталинист. Ще бъде документален филм с доза фикция.