Възможно ли е сценарият на един филм да изглежда като парчета от други филми? Как се прави кино, когато използваш онова, което ти е запечатано в съзнанието и го превръщаш в език на своя филм? Дали животът на една актриса, която е напуснала нашия живот, може да се превърне в живо отсъствие, запечатано на лента? Всичко е възможно, ако филмът е „Сцени от живота на една актриса“, чиято първа премиера бе на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“. Излизайки от прожекцията се сетих за монолозите на нобеловата лауреатка Елфриде Йелинек те са странни, понякога доста иронични, друг път болезнено сиви в дълбокото на душата, където често емоциите са отпаднали, изрязани като ненужен кадър, парчета живот. Ако киноведите не са чели Ейлинек, то поне със сигурност са гледали филма „Пианистката“ и в неговата суровост, може би ще припознаят онази болезненост, която по подобие на онова, което ни удря в стената от „Сцени от живота на една актриса“ провокира към стремежа да сложим край на „комедията“ живот. С паралелите дотук, защото „Сцени от живота на една актриса“ е колкото странен и различен филм в контекста на показаното от програмата на фестивала, толкова и разпознаваем в опита си да си припомни гамата от чувства, съпреживяна, когато сме гледали различни кино „вълни“. Има една приятна маниерност от клишета, фрагменти, които може би ще бъдат разпознаваеми от кино критиката във филма на режисьора Иван Владимиров, а за обикновения зрител, ще бъдат повече любопитна експресия и форма, след която всеки начинаещ киноман може би ще пусне камерата, за да създаде дневник на живота си. Онова, което вече се е случило -в същината си отпаднал кадър по отношение на бъдещето ни е вече „сцена“, записана в мемори картата на съзнанието ни.
В предишния филм на Иван Владимиров „Кецове“ (в съавторство с актьора Валери Йорданов) по подобие на „Сцени от живота на една актриса“ камерата записваше, отразяваше, наблюдаваше. Ако в „Кецове“ камерата архивираше мечтите на героите, то в „Сцени от живота на една актриса“, камерата архивира обратния знак на мечтите-тяхното неслучване. Не случилите се мечти са отпадналите сцени от нашия живот. Сценарият на филма ме плени, защото подходът на написването му е доста театрален – обикновенно съвременните драматургични произведения използват този прийом на АЗ-говорене, в което потокът на съзнанието движи действието. Но пък подходът към реализацията на това „говорене“ е изведен по изключително интересен кинематографичен начин, когато български актьори, говорят така сякаш историята на филма е и част от техния живот. Няма нищо случайно в това, че актьорите Валентин Ганев, Светлана Янчева, Мариус Куркински, Владимир Пенев, Стефка Янорова и др. коментират през призмата на едно свое битие, битието на филма и неговия сюжет. А историята на първи поглед е семпла: млад режисьор (Йордан Ръсин) разказва чрез запечатаното в своята камера за своята любима актриса, която буквално се разбива в стената и слага край на живота си. Самото разбиване е така визуализирано, че веднага се сетих за онзи убийствен кадър от филма на Фатих Акин „Срещу стената“. „Сцени от живота на една актриса“ е филм във филма по подобие на „Кецове“, но тук, струва ми се, двигателят – камера има различна функция – тя е воайор на несбъдването на живота. Всичко, което една актриса (Радина Кърджилова) не е успяла да направи, го прави камерата, всичко, което не знаем за живота на една актриса, узнаваме пост фактум, благодарение на камерата-хроникьорът на една предизвестена смърт. В края на 50-те камерата-хроникьор е създавала по този начин най-хубавите кадри във френската нова вълна. Анди Уорхол – този екзотичен поп арт артист също така е снимал своите малки експериментални филми – камерата е включена с часове, а в статиката на записа се е случвал някакъв живот-прекомерно статичен, но част от нас. Младият Вим Вендерс преди да стане онзи Вим, който почитателите на „Криле на желанието“, „Париж, Щата Тексас“, „Пина“, боготворят също е започнал точно така, чрез статиката на камерата той наблюдава света, а онези, които си спомнят филма „Дим“ по сценарий на Пол Остър веднага ще откликнат на сцените, в които съдържателят на магазинче за цигари от Бруклин (Харви Кайтел) снимаше ъгъла на своята улица-всеки ден, в един и същи час. В тези обикновени моменти от сцените на битието ни се крие неговата невероятност. Прилагам тези примери асоциативно, защото те по някакъв начин общуват с филма на Иван Владимиров, а неговата творба е много по-различна от тях, защото от познатото, от отдавна заснетото в киното, той е сътворил своя среда на филма, която е концентрирана върху отпадналото, неслучилото се. Според мен най-интересните неща, които можем да разкажем в киното, са онези, които не сме успели да запишем с камера, а сме искали. Най-любопитните филми са онези, които не се случват в действителност, а оставят следа в сърцето като проекция за живот. Проекцията за живот в битието на „ЕДНА АКТРИСА“ е онова, което е запечатала камерата. Животът на актрисата в онези измерения, които тя е имала за себе си, но не е показала, а са останали само като проект за живеене изграждат кръговрата, цикличността на сюжета. Коя е тази актриса, дали е била талантлива, добра на сцената, дали е тъгувала, дали е обичала, всичко се случва извън нея, постмортем чрез монолозите на другите.
Няма да коментирам онова, което според мен води до бъбривост на сюжета, визуално в него има и елемент на текучество, на излишък, но бих искала зрителят да обърне внимание на този филм, защото „Сцени от живота на една актриса“ подсказва кои и какви са нашите сцени на екзистенциално неслучване. Всичко, което сме искали да бъдем, а не сме успели е отпаднала сцена-изрязана сцена. Животът ни като филм е едно постоянно препъване в личната неудовлетвореност и дефицит на щастие, любов. Може би, когато сме били деца... любовта не е проекция, а факт, може би. Затова, в игрите ни, докато сме деца любовта е без граници, щастието също и тогава ние сме най-истински и най-талантливи актьори.