Действието се развива през 1953 година в Лондон, а главният герой Родни Уилямс, съвършено изигран от Бил Наи, е чиновник, работещ в общината, изправен пред фатална болест, заради която му остават 6 месеца живот. Когато го диагностицират с раково заболяване, той не съобщава на сина си Майкъл и снаха си Фиона, а решава да изтегли половината от спестяванията си, да купи смъртоносно количество сънотворно и да сложи край на живота си. Дали това ще се случи наистина или Съдбата ще го срещне с хора, които ще променят възгледите му за живота?
Заедно с току-що назначеният Питър Уейклинг, изигран от Алекс Шарп, филмът ни въвежда в сивата и монотонна обстановка на общинските служби, където чиновници с официални костюми всяка сутрин пътуват с влак, забили носове във вестниците си, след това се редят на опашка пред входа на ведомството, качват се по стълбите към съответния етаж, влизат в офисите и дават начало на своята работа. Мечтаейки да се изкачат в йерархията, младите служители не усещат как ден след ден се изгубват в задушаваща рутина и забравят кое ги прави истински щастливи.
Такъв е случаят и с господин Уилямс. Във филма е засегната темата за преходността на живота и това как в момента, в който времето ни притисне, осъзнаваме кое наистина е важно за нас, какво сме искали да постигнем, да преживеем, да оставим след себе си. Историята проследява как господин Уилямс, достига до същността на тези въпроси, срещайки се с господин Шътърленд, изигран от Том Бърк, а по-късно и с амбициозната госпожица Маргарет Харис (Ейми Ууд). Тези две срещи се оказват важни за стареца. В главата му изплуват далечни спомени за моментите, когато се е чувствал най-щастлив и той разбира, че има нужда от промяна, макар и за краткото време преди срещата със смъртта.
Във филма е развита и идеята за маските, които хората си поставят пред останалите и изграждането на този фалшив образ, който сме твърде заети да поддържаме, забравяйки истинските си желания. Тези маски обаче падат в моменти на слабост, на проглеждане за истината, както когато господин Уилямс изпява старата шотландска балада „The Rowan Tree”, което е и една от най-емоционалните сцени във филма.
Ако господин Уилямс сякаш е градил бариери, разделящи го от служителите му, сина му, снаха му и наблюдавайки тихо живота отстрани, то след този преломен момент той вижда всичко от различна страна. Започва да забелязва блясъка и жаждата за живот в очите на госпожица Харис, да забелязва жените, които искат да построят детска площадка, за да разбере, че всъщност това му е липсвало през цялото време – стремежът към доброто и щастието от това, че... живее. Но как едно дете, което е приучено на сурова дисциплина би намерило смелост сега като възрастен да прояви доброта? Как възрастният човек би намерил смелост да живее, знаейки колко малко време му остава? И как човек, притиснат от времето стига до доброто като достоен финал? Филмът го показва, достатъчно е да си внимателен зрител и да си дадеш възможност - да усетиш тъгата в очите на господин Уилямс.
Операторската работа на Джейми Рамзи отлично отразява контраста между различната атмосфера във всеки момент от филма – забързаното ежедневие в службата, люлката и песента в снега. Умело е уловена емоционалността на героите и състоянията през, които преминават. Люлеейки се на люлката в новата детска площадка, господин Уилямс за първи път от много време чувства истинското щастие...щастието от факта, че е жив.
„Living“ („Да живееш“), е филм, който ни напомня, че животът е пътечка със завои, където значение имат делата, които оставят следа - делата, заради които ще си спомнят за нас с усмивка.
Божана Станева, киношкола „ Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс, Варна, 10-ти клас, МГ „Д-р Петър Берон“