Без да ми опират пистолет до слепоочието, чистосърдечно си признавам, че съм почитателка на филмите на Уди Алън и именно като такава последните му филми не ме караха да скачам от радост върху батут, но сега мога да опитам, защото „Фестивалът на Рифкин“ ми подари онова слънце и енергия от друга испанска кино разходка на Уди Алън „Вики, Кристина, Барселона“. „Фестивалът на Рифкин“ е по-скромен на градуси и страсти от страстите на Вики и Кристина, по-скромен и на сюжетни възможности, но е и по-цялостен като философия за живота, ако установиш, че след първия половин век и още малко престой на Земята, единственото, което има смисъл в живота е насладата от него - в днешно време пари се печелят от всичко, така че напред с парите и назад към природата, която целеустремено ни се изплъзва - бъдете спокойни, вие няма да сте следващият Достоевски или Джойс, но може би ще сте следващият Рифкин-ценител на доброто старо европейско кино, а това не е малко, когато посредственост дебне отвсякъде.
Уди Алън в края на всяка календарна година ни наводнява с поредната доза размисли, че нищо ново няма под небето-по-млади жени изкушават сънищата на позастарели мъже, а красиви младежи омагьосват зрелите дами -и едните, и другите са вечни пленници на желанието. И съвсем естествено-никаква политкоректност за любовта, няма срам този Уди Алън!
Морт Рифкин (Уолес Шон) е на кинофестивал в Сан Себастиян със съпругата си (Джина Гершон), която като лъвица следи за интервютата на своето протеже - младо режисьорче, което не вижда по-далеч от носа си (Луи Гарел). Между съпруга и новото дете-чудо на кинематографа се развива роман, за който Морт подозира, но и той намира утеха в разходките и разговорите за доброто европейско кино с местна лекарка (Елена Аная).
Самото име на г-н Рифкин подсказва, че в съвременния свят нещо отдавна е умряло, докато г-н Рифкин живее във фантазния блян на черно-белите епизоди, от които се разхождат героите на Фелини, Бергман, Люис Бунюел, Клод Льолюш, Годар, Трюфо, Орсън Уелс и пр., един дългогодишен брак се разпилява, а от размислите за смисъла на живота остава идеята, че няма нищо по-хубаво от света на киното. В киното можеш да намериш утеха и лек срещу несбъднати копнежи. Рифкин решава какво ще прави в остатъка от живота си, за да бъде отново доволен от себе си-ще организира кино лектории за своите любими режисьори.
До тук всички клишета, характерни за творчеството на Уди Алън са налице. Тогава защо „Фестивалът на Рифкин“ ми се струва различен филм? Защото ми липсва фестивалният живот, в който гостите да са висока класа. Липсва ми и стойностното говорене за кино, разбирането за киното като кауза в изкуството и именно този мъничък г-н Рифкин, наподобяващ в изражението си анимационния Гринч е онази важна подправка за фестивалност, която на изток от столичния живот се случва все по-рядко с разбиране и целенасочена логистика. 50-ият филм на Уди Алън има всичко, което бихме искали да видим, ако обичаме киното на Уди-любовен триъгълник, мърморко-хипохондрик, вкусна храна и изискани питиета, нежни залези и дълобки трепети. Във „Фестивалът на Рифкин“ има и любов към киното като кауза на артиста и най-хубавото е,че Алън не изневерява на знанието ни за своето кино-шрифтът на надписите му е както в другите филми, операторът е Виторио Стораро, музикалните картини са под ритъма на джаза, гледаме мила комедия, в която Смъртта от „Седмия печат“ на Бергман (изпълнение на Кристоф Валц) все пак обещава на застаравящия Рифкин още няколко години живот, щом не пуши и не прекалява с месото.
И дори да си неудачник като г-н Рифкин, това все още не е свършекът на света, защото г-н Рифкин продължава да търси смисъла, за който дори скъпите психолози нямат яснота. По-страшното е, когато се откажеш от любовта или фантазиите си за любов, ето тогава наистина твоят личен свършек е настъпил безславно, дори и да не ти се вярва!