Филмът „Дишай“ и неговият политически контекст

Обект на настоящия текст е създаването на един знаков филм, или по-скоро последвалото извънфилмово битие на документалната творба „Дишай“ (1988) на режисьора Юри Жиров. Тук, безспорно, събитията трябва да бъдат разглеждани в контекста на времето, в което се развиват. Като начало ще започнем с „криминалната“ и „незаконна“ премиера на лентата в Дома на киното, като  част от набиращата скорост сила на гражданското общество в България. В случая се наблюдава едно смесване на езици – този на киното и документалистиката, на политическия език и на последващия живот на творбата. Тази връзка провокира дебат в обществото и катализира процеси, които водят до промяна на политическата система на държавата след 1989 година.

Всичко започва с едно съобщение: „Ръководството на кабинета най-настоятелно ви моли да присъствате на извънредно събрание, което ще се състои на 8 март от 16.30 ч. в зала на Дома на киното. Ще се прожектира и филма „Дишай“, режисьор Юри Жиров. От ръководството.”[1] Но преди да проследим пътя на филма до Дома на киното, накратко ще бъде представена  предисторията.  

Годината е 1987 г. На 23 септември в Русе пред паметника на свободата се връзват червените връзки на новоприетите пионери. Градът за пореден път е обгазен от завода в Гюргево (Румъния). Церемонията не е спряна, въпреки че децата не могат да дишат, някои припадат, а други използват червените си връзки като защита пред лицето. Това провокира шест майки да излязат на мирен протест, за да привлекат вниманието на местната и централната власт.  Те повеждат още 500 русенци пред сградата на Окръжния комитет на Комунистическата партия. На собственоръчно изработените плаката са изписани техните искания: „Чист въздух за нашите деца“, „Искаме здраво поколение".[2] Исканията им не са политически, но властта ги приема като такива. „Но щафетата на гражданския протест и неговото прерастване в политически  поемат интелигентите от София, тези, които имат много по-големи възможности за въздействие – чрез силата на художествените изразни средства, чрез силата на изкуството, чрез силата на такива институции като БНТ или Сатиричния театър. В тяхна полза е, че действат в политическия център, че имат подкрепата на централните средства за  информация. Но най-вече са репресирани. Така гражданският протест става политически“[3].

Екологичната катастрофа над Русенския регион, вследствие на обгазяване с хлор от съседния завод в Гюргево, е тема на преговори между българското и румънското правителство още от 1986 г., но проблемът умишлено е заглушаван в общественото пространство. Централната власт е информирана още през 1982 г, когато румънският завод заработва на пълни обороти, а през 1984 е монтирана френска апаратура за денонощни измервания[4]. В своята книга „Мир на страха ни“ сценаристът и писател Георги Мишев разказва: „Питам домакините от местната номенклатура, отговорът е: шшт! – по този проблем ни е забранено да се говори, това е национален проблем, политически проблем, забранено е да се разисква на ниско равнище.“[5] Разказът продължава с безуспешните опити да публикува текст за обгазяването под формата на фейлетон, но навсякъде  получава отказ, включително и от сп. „Лов и риболов“. На проблема не се дава никаква гласност и е спуснато пълно информационно затъмнение. Така обществото остава с впечатлението, че властта не прави нищо за справяне с екологичната катастрофа. Въпреки ежегодните традиционни срещи между ръководителите на Румъния и България – Николае Чаушеску и Тодор Живков и многократно повдигнатия въпрос с обгазяването на Русе, проблемът остава нерешен. Причина за това се сложните политически взаимоотношения между България, Румъния и Съветската република, след като на власт застава съветският ръководител Михаил Горбачов. Новият лидер използва парещи теми и тлеещи конфликти между страните от Социалистическия блок, за да наложи новата си линия за „преустройство и гласност“: „с политиката за „преустройство“, зад която Горбачов прикрива стремежа на Кремъл да подмени ръководните екипи в своите съюзници, за да възприемат по-лесно новите насоки на отношенията в Източния блок, нещата се усложняват“[6].  

Въпреки наложената цензура върху темата „Русе“, постепенно „хлорната“ завеса започва да се вдига. Във в-к „Литературен фронт“ излиза статия на поета Евтим Евтимов „Въздух за гласността“, следва стихотворението „Пиета“ на Блага Димитрова, посветено на Русе и публикувано във в-к „АБВ“, във в-к „Стършел“ излиза материалът на Найден Илиев „Там, где птичките не пеят“. Като своеобразна кулминация на медийния отклик на 12 февруари 1988 г. на страниците на в-к „Народна култура“ е публикувано писмото-призив „Вик за Русе“ на Светлин Русев (депутат от Русенски избирателен район) и Съюза на българските художниците.

Документалният филм „Дишай“ е създаден въз основа на възлагателно писмо на Комитета за телевизия и радио от 15 януари 1988 и със заповед номер 08-2 на директора на Студия за телевизионни филми „Екран“ от 18 януари 1988 г. Съгласно процедурите и утвърдените правила за производство на филми е включен в годишния план на Комитета за радио и телевизия и е пуснат в производство  още на 10 ноември 1987 г., като е трябвало да се представи на художествен съвет на 17 февруари 1988 г.. Предложението за създаването на този филм с работно заглавие „Въздух за Русе“ е направено от същия екип, който през есента на 1987 г. е бил командирован в Русе, за да заснеме филм за представянето на „социалистическата собственост за стопанисване и управление“. Снимачният екип случайно е попаднал на първата демонстрация на русенци и е успял да я заснеме. Същият този екип решава въз основа на заснетия материал да създаде документален филм за екологичната обстановка в Русе и през м. ноември представя литературния сценарий. Ръководството на СТФ „Екран“ заедно с Комитета за радио и телевизия дава разрешение да се започне работа  по  филма .  При заснемането на първата демонстрация екипът е бил арестуван от органите на МВР, но след обаждане от страна на ръководството на Комитета за радио и телевизия с обяснението, че се изпълняват служебни задължения, екипът е бил освободен, а снимачният материал – върнат. При снимките на втората демонстрация снимачният екип е бил оборудван вече с няколко камери и както е записано в справката на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП: „монтирани са няколко камери, които обхващат различни ракурси. Това означава, че екипът е бил предварително информиран за времето и мястото на провеждане на демонстрация“.[7]След снимките монтажът и озвучаването на филма вървят нормално и е било насрочено заседание на редколегията за приемането му на 11 март 1988 г.

В процеса на работа във фондовете на Централния държавен архив и по-конкретно този на ЦК на БКП открих обстойно и задълбочено обследване за  създаването на филма „Дишай“ и реакциите, които творбата предизвиква в широката общественост тогава. За целта се сформира щаб под ръководството на Йордан Йотов[8]: „С решение на Секретариата на ЦК на БКП /протокол 118 от 10 и 11 март 1988 г./ бе създаден щаб от отговорни политически сътрудници на ЦК на БКП, ГК на БКП – София и МВР със задача да проучи цялостно фактите, отнасящи се до създаването в столица  „Обществен комитета екологична защита на Русе”[9]

Обобщената информация е направена от работна група на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП и носи гриф  „Поверително“. Изготвена е от четирима сътрудници на отдела  на 16 март 1988 година. Точно осем дни след събранието в Дома на киното. Целта на справката е била да се изяснят „обстоятелствата и механизмите, довели до събранието в Дома на киното на 8 март т. г., събрана и обобщена подробна информация по различни канали“[10]. Отговорник на комисията, обследвала обстоятелствата около заснемането на филма „Дишай“ и последвалата го съдба в публичното пространство е Петър Ничков, същият,  изготвил справката и за филма „Кратко слънце“ на Людмил Кирков. Информацията съдържа цялата налична документация по производството на филма, вкл. сценарий, планово-нормативна калкулация, репертоарно-финансов план за телевизионно производство за 1988 г. на Комитета за телевизия и радио, както и всички налични заповеди, които съпътстват разрешенията за производство. В справката се съдържат и писмата от колектива на СТФ „Екран“ до административното, партийно и профсъюзно ръководство на Комитета за телевизия и радио, до Народното събрание, Държавния съвет и Министерския съвет. Още – извадки от писма, Протокол от събранието на Първичната партийна организация (ППО) при СТФ „Екран“, както и извадки от магнетофонния запис на събранието. В описа, обаче, не присъства бележката на Кабинета на младите филмови дейци, която се е разпространявала с информация за прожекцията на филма „Дишай“ в Дома на киното, както и подробното описание на проведените разпити с ръководителите на Клуба – Малина Петрова (председател) и Асен Владимиров (зам.-председател).

Събитията, описани в проверката на идеологическия отдел, звучат почти като криминална справка, или по-точно като сводка на полицията. В нея е описано по дати и часове цялото развитие на събитията около „незаконната“ прожекция на филма „Дишай“.

Според  оперативната информацията на ЦК първата прожекция на филма „Дишай“ е организирана още на 26 февруари 1988 г. по инициатива на Първичната партийна организация (ППО) на Студията за телевизионни филми „Екран“. Присъствали са около 100 човека. Поканени са и членове на ден преди това формирания инициативен комитет за защита на Русе в Института по философия, преподаватели от Софийския университет, две жени от Русе и др. Събранието след прожекцията излиза с декларация към ръководството на страната. На 29 февруари Малина Петрова търси свободна дата в Дома на киното „за много важно извънредно събрание“ на Кабинета на младите филмови дейци[11]. Единствената свободна дата е 8 март.

От документите е видно, че на 8 март в 11:30 ч. по указание на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП е съобщено на ръководството на Комитета за телевизия и радио, че прожекцията  трябва да бъде спряна. Следва подробно описание на йерархическата стълбица, по която устната заповед е била сведена до главния редактор на главна редакция „Документални филми“, за да бъде издирен и спрян филмът.  Някъде по веригата, или както пише в справката „по схемата“ е имало проблем в комуникацията или откровено противопоставяне на заповедта. Ръководството на студията, както и по останалите етажи на властта до Стоян Михайлов нямат съмнение в това, че заповедта ще бъде спазена. В справката на отдел „Изкуство и култура“ ситуацията е описана така: „На 8 март др. Никола Петров – ръководител на филмовото производство на КТР е предал един час преди събранието чрез Иван Данов и др. С. Златкова да спре филма. Тя веднага е предала това указание на Малина Петрова, но последната е отговорила: „Не всявайте паника. Н. Петров не ми е никакъв. Аз съм съгласувала с когото трябва” […] По данни преди събранието М. Петрова е агитирала някои свои колеги да отидат да видят „един забранен филм“.[12]

Прожекцията се провежда в присъствието на над 400 души и като резултат е основан Общонародният комитет за екологична защита на Русе. Избран е Управителен съвет от 33 души, а негов председател е Георги Мишев.

„Свикването на събранието, избирането на Обществен комитет и приемането на неговите документи стана по необичаен за практиката на нашата страна начин – без участието на компетентните  партийни, държавни, обществени и научни органи и въпреки препоръката да не се прожектира филма „Дишай!“ и да не се създава подобен комитет“[13]

На 10 март 1988 г в Шести отдел на Държавна сигурност е влязла в обръщение справка относно „най-активните изменници на родината, служители и сътрудници на българската секция на радио „Свободна Европа“ и Списък на кинодейци, взели участие в различни неформални групи“. Сред тях са посочени имената на: Георги Мишев, Малина Петрова, Христо Ганев, Анри Кулев, Светла Ганева, Боян Папазов, Румяна Петкова, Олег Ковачев, Христо Писков, Георги Данаилов, Януш Вазов, Ирина Акташева и др. Справката завършва със заключението, че освен споменатите лица: „като членове на Обществения комитет за екологична защита на Русе са установени още 27 кинодейци, които не развиват конкретна дейност“[14]

Следват дълги и мъчителни дни на разпити, „другарски разговори“, обяснения и други „профилактиччни“ мероприятия, които трябва да изяснят как се е стигнало до „забранената“ прожекция и до създаването на комитета за екологична защита на Русе. В своите спомени Георги Мишев детайлно разказва и за срещата си с Тодор Живков: „[...] Какво си въобразявате?... Политически амбиции има, не е само екология… Опит нещо да обясня, не довършвам изречението. Оттук докрай диалогът е едностранен, в театъра го наричат монолог. [...] Ние не сме ползвали нашите резерви, работническата класа. Която ни пита защо още ви търпим… Така де, звънят, питат докога… Тия комитети, вашите, не сме рекли – не сме ги попилели“[15].

На другия ден след срещата, на 24 март в Политбюро Тодор Живков  изнася своите „Съображения“, в които директно предупреждава със саморазправа: „Да се изолират политически и нравствено деградиралите хора, като се изключат от партията и отстранят от съответните колективи. В тези случаи да се води широка и аргументирана разяснителна работа, за да не се допуска превръщането на някои в „герои“ […]  И в областта на духовния живот има назрели и презрели кадрови въпроси, има и корумпирани кадри“ [16]. Следват партийни събрания в творческите съюзи и културни институции, в които се обсъждат „съображенията“ на Живков и идеите за преустройство в духовната сфера. Изключват се хора от Партията и се разжалват членове на ЦК на БКП. Това не смекчава надигащото се недоволството сред творческите и научни среди. Министерството на вътрешните работи вече предупреждава Йордан Йотов (секретар в ЦК на БКП и активен участник в работата по документите за „преустройството“), че в Студията за игрални филми „Бояна“ се снимат филми с „остра социална насоченост“[17] („Аз, Графинята”, „Маргарит и Маргарита”, „Бягащи кучета”, „Парчета любов”). Подобни проявления се наблюдават и в други области на творческия и културен живот, докато се стигне до 3 ноември 1988 г., когато в Софийския университет се основава първата политическа и опозиционна организация – Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България…

През юли 1988 година заводът за хлор е спрян и е започнало неговото демонтиране.