Зорница София във "Воевода"

Втора седмица на екран се прожектира третият филм на Зорница София „Воевода“. За първият уикенд той бе гледан от 14 000 зрители, а до този момент – от над 40 000. В нашия разговор говорим за филма и неговите днешни отправни точки.

Научихме имената на десетки жени воеводи. Защо се спря тъкмо на Румена войвода?

Защото е дива, защото е извън времето си, защото „очевидци“ казвали, че яде сурово месо и има опашче на таласъм, защото е увлякла след себе си не истинска чета юнаци – юнаците отивали в четата на големия дедо Ильо Марков воевода, а тя събрала обикновени престъпници-младоци  и двама бивши воеводи. За четири години хайдутуване тя прави от тази сбирщина - истински юмрук, чета с име. А за самата Румена онези, които се страхували от наказание за своите дела казвали, че е „джин“ – свръхестествено същество. Други я наричали с благодарност „планинската царица“.

Имаше  ли в процеса на снимки проблеми при търсенето на историческа автентичност – реквизит, екстериор, диалог?

Много е интересна тази тема, тя ме увлече. Филмът е рисков, не само поради необходимостта от сериозно проучване, но и поради отговорността, която нося при въпроси: „…ами защо дрехите не приличат на старите филми?“ Отговорност има също и при сблъсъка с не малко клишета. Тридесет годишната пауза в правенето на исторически филми, с изключение разбира се на филма за Левски, е  логична, защото кинопроизводството беше разклатено нееднократно, имаше дори нулеви години, а само стабилните световни кинематографии произвеждат исторически филми. Този факт води до страшни последствия – губи се приемствеността, дори и на ниво проучвания, персонал, кинотворци. Но има и един плюс – в някои аспекти почваме начисто. Поема се и рискът филмът да бъде сравняван с най-силните образци от миналото, които българите избраха за свои любими – „Време разделно“ и „Козият рог“.

12419359_986239168081823_6501712183611895391_o.jpg

По отношение на костюмите – една част заехме от огромния фонд на „Ню Бояна филм“ (бившия Киноцентър), но основните костюми на четата са издирвани от аукциони, скринове и хора. Купувано е всяко едно парче автентичен плат за вкарване на вложки и разширяване на раменете, защото тогава хората са били по-дребни. Всеки един костюм на главен персонаж е „отвоюван“ от времето, а новите ушихме по рисунки на неуморния костюмограф Марта Миронска, прерисувани от музейни образци. С оръжието наистина имахме проблем. В реквизита на Киноцентъра автентично преднопълнещо работещо оръжие няма, бутафорно също. Трудностите понякога предлагат по-добър вариант, поне аз вярвам в това. Решихме да поканим наши съратници от Сдружение „Хайдути“, от Варненската чета „Дръзки“, гайдарите от „Капитан Петко Войвода“, всички заедно с автентичните им костюми и уникален оръжеен арсенал за „специалните масовки“ – в четата на Ильо воевода, а по-късно и за черкезите. Като резултат имахме не просто едни много сериозни мъже „на втори план“, които да стоят доста убедително в собствените си носии (масовка в носии може да стои адски бутафорно), но и да боравят с оръжия компетентно и за финал – да имат блясъка в погледа, който се иска от една чета. По този начин от проблем снимките на масовите сцени се превърнаха в истинско въстание.

Освен разказа на Николай Хайтов си използвала и други източници. Кои са историческите извори (документи и лични истории), свързани със заснемането на филма?

За Румена – Ефрем Каранов, летописецът на Осоговската планина, както и спомени на очевидци. За самия хайдушки начин на живот, ценности и морал – 32-те тетрадки на Панайот Хитов, възстановени и редактирани от Жени Божилова. Паралелно с тях и много друга краеведска и художествена литература. Имам слабост към „Хайдушка кръв“ на Димитър Мантов и „Горски вървища“ на Венцеслав Начев, но най-вече към един огромен том, събран от Бистра Цветкова с издадени султански фермани от XV, XVI, XVII и XVIII век, където научаваме прелюбопитни неща – как са наказвали със смърт българи за носене на червени (алени) дрехи, научаваме и за хайдушки чети от XV век от 1500 до 3000 бойци. Това са оцелелите воеводски дружини от Второто българско царство, които остават активни поне век или два и основават много от планинските села – в Балкана например. Не случайно и в XX век тамошните „селяни“ са били с бръснати глави и с кикя – старобългарската воинска прическа, скрита под калпак, за да не дразни комунистите. Една от причините във филма, някои от персонажите да имат кикя. Ангел войвода е бил с бръсната глава и с кикя. Изобщо исках да избегна това хайдутите да изглеждат като мърляви, чорлави селяни, което не е истина. От архивните снимки става видно какво особено отношение имат войводите към външния си вид, какви лични мъже са били. От старите филми персонажът на Постол войвода на Григор Вачков от „Мера според мера“ е съвършен. Това търсехме в образа на Ильо и вехтите хайдути от четата, и обратното – младоците изглеждат като разбойници в началото и чак към финала са по-нагласени. И последно за архаичния език. Още от рано стана ясно, че сценарият, написан на съвременен език стои нелепо. Ангажирах един изключителен писател Петър Делчев („Трънски разкази“,  „Балканска сюита“) за работата по диалога и диалекта. Задачата му беше нелека – да вкара различните диалекти от целия регион около Осогово – шопски, македонски, трънски, защото четите не се сформират само от едно село. Освен това трябваше да махне прекалено неразбираемите думи, за да няма нужда от субтитри, а турците ги оставихме с чист съвременен правоговор с по няколко разбираеми турски реплики. За всеки персонаж той изгради речева характеристика, според това как говори съответният герой и според диалекта му. Идеята за езика беше да не бъде чист автентичен диалект, защото няма да бъде разбран от младите, но да стои архаично и оттам достоверно за филм в епоха. Заглавието „ВоЕвода“, вместо съвременното „войвода“ избрахме именно, защото „воевода“ днес стои по-архаично и заради личния печат на Ильо воевода.

12401693_986228271416246_2725253751144963562_o.jpg

На какъв принцип избра текста, който се изписва на екрана на определени моменти? Това опит  ли е формално да отделиш емблематични епизоди от живота на героинята?

На принципа, че това са „спомените“ на очевидци или откъси от Хайтов. Първия път, когато се появява такъв надпис е именно текстът „по спомени на очевидци...“. Исках самите цитати да не са винаги логични. Това изгражда едно, от една страна по-достоверно звучене, казваш си „някой го е казал това“, от друга страна няма как да има опашче на таласъм, но пък си мислиш - ако някой смята, че е имала такова опашче, значи тя е била толкова различна от останалите моми, толкова неразбираема, че е нямало как другояче да я опишат. Поне тези три нива ми идват, четейки спомените. А моментите са избрани и по събития и по „тактове“ в драматургията. Някои надписи са направо абсурдни, същевременно ти се иска да е вярно и да си я познавал, и така да са говорели за нея, защото поне това заслужава. За мен „спомените“ извеждат историята на друго ниво.

Почерпи  ли опит от стари български филми, които пресъздават този период от нашата история. Имаш ли пример за подражание?

Да. „Време разделно“ на Людмил Стайков е съвършен като изказ и артистизъм епос –една мъдра, вечна и потресаваща история. „Козият рог“ ми харесва в неговия суров минимализъм. Нашият филм не се цели нито в едната, нито в другата посока. Плува в свой кородор. Със съвременни изразни средства и субективен киноезик – търсен и визуално и в звуковия дизайн – ние поставяме зрителя до героите по един почти физически начин, за да съпреживява с тях. Процес, който може да бъде и вълнуващ, и ужасяващ  и това не зависи единствено от филма, а от онзи, който съпреживява или се съпротивлява.

Как като режисьор контролираше сцените, в които играеш в роля?

Само отвътре, през образа. Гледах всичко да е обяснено на оператора Крум Родригес и актьорите колкото се може предварително – или в подготовката, или при поставянето на сцената, за да може в репетициите да излизат неща, взаимоотношения, да има изненади, да сме всички вътре. Много често не съм гледала монитор. Стратегия, която стана възможна с включването на монтажиста ми Виктория Радославова още на снимките – тя беше „моето око“ на монитора.

Zornica_Valeri.jpg

Докато писа историята и впоследствие снима, мислила  ли си как би се приел филмът в чужбина? 

Не.

Мислиш ли, че филмът ти може да се използва от политици от т. нар. патриотични партии в предстоящите избори?

Всеки подобен опит пресичаме в зародиш.

В историята на Румена има една тежка житейска дилема, която тя решава кардинално за себе си (между майка и воевода). В крайна сметка този избор оправдан ли е от дистанция на времето? Какво постига Румена в живота си?

Всъщност тя губи всичко, защото е просто човек. Ни майка с майките, ни воевода с воеводите. С това за мен е безумно вълнуваща и близка, тя не е свръхгерой, въпреки стремглавия начин, по който се втурва в нелогични неспасяеми битки.

Какво всъщност не знаем за тези жени?

Че тръгват с една дължина на коня зад мъжете и дръпват, нахъсани от ниския старт, загубите и жертвите, направили по пътя и в името на пътя. Най-вероятно за повечето жени жертвите са били в посока женственост и майчинство.

Доколкото филмът засяга и теми от съвременния живот – колко се е променило отношението и поведението на мъжете към жените? Мислиш  ли, че жените  все още се приемат само като сексуален обект, домакиня или майка?

Не мисля. Въпреки че в определени професии на жените не се гледа с доверие. Това, което е актуално и винаги е явно е, че жената е длъжна да жонглира с двата свята. На мъжа му е простено да бъде добър само в един. Простено е точната дума. Често за жена професионалист може да чуете напълно дискриминиращи определения като добър юрист/политик/журналист, но грозна/дебела/баба. Някак априори жените са длъжни да са съвършени във всичко, или ако не са – айде поне да не вирят глава много и да си ходят  вкъщи. Звучи ли познато? А темите във филма като цяло са съвременни или поне не са „вехти“ – вечни са. За мен най-силно резонират темите за саможертвата за кауза, предателството от неразбиране и колко пагубно е във „време разделно“... разделението.

Мъжете днес биха ли последвали Румена?

Искам да вярвам, че хората тръгват за кауза, както вчера, така и днес. Моята практика го потвърждава. Като цяло забелязвам, тъкмо покрай този филм, че хората искат да бъдат част от нещо по-голямо от самите тях.

А има ли кауза, заради която днес една жена би жертвала детето си?

Надявам се да не се стига дотам. Но във времена на война и терор са възможни такива саможертви. Сигурно в горещите точки по света, които изобщо не са малко и са съвсем наблизо, има жени и мъже – родители, които са изправени пред подобни нечовешки избори. Филмът по съдържание е за една майка във време на терор и трагедии. Изборите, които тя прави не са приемливи за повечето хора в онези времена, а и днес. Филмът е за една саможертва за кауза, за една трагична, невъзможна любов и за предателството – и ужасно, и разбираемо. Това са сложни теми, не задължително приятни и не задължително повдигащи „патриотичното“ ни самочувствие, напротив – те действат като плесница и съвсем логично дразнят някои хора.

4 Коментар(и)

  • DwightAcano

    DwightAcano(13 April 2018 - 16:04)

    Отговор

    заказать продвижение сайта спб логин в скайпе SEO PRO1

  • ThomasViept

    ThomasViept(13 April 2018 - 07:04)

    Отговор

    заказать продвижение сайта магазин логин в скайпе SEO PRO1

  • James

    James(06 October 2017 - 22:10)

    Отговор

    You are a really persuasive writer. I can see this in your writeup. You've a way of writing compelling info that sparks significantly interest.

  • James

    James(06 October 2017 - 22:10)

    Отговор

    You are a really persuasive writer. I can see this in your writeup. You've a way of writing compelling info that sparks significantly interest.

Оставете коментар



Обнови