Дванадесетият игрален филм на Фатих Акин – „Златната ръкавица“ е вдъхновен от истинската история на серийния убиец Фриц Хонка, живял в Хамбург, където през 70-те години убива няколко проститутки по особено жесток начин. На пръв поглед Фриц Хонка е жалък загубеняк. Мъжът с изкривено лице прекарва нощите си в кварталната кръчма „Златната ръкавица“, преследвайки самотни жени. Никой от редовните клиенти не подозира, че видимо безвредният Фриц всъщност е чудовище. Хорърът на Фатих Акин „Златната ръкавица“, освен по действителен случай е и по роман със същото заглавие от Хайнц Щрунк. Любимият бар на Фриц Хонка е „Златната ръкавица“ - място, където блудкави немски песни разчувстват до сълзи пияниците, а пиенето е рефлекс срещу болката и копнежите. „Златната ръкавица“ се разпространява от Арт Фест с подкрепата на програма Творческа Европа - МЕДИА и тръгва по кината от 19 април. Интервюто е предоставено от Арт Фест.

Фриц Хонка е извършил първото си убийство преди Вие да се родите. Но е живял във Вашия град и е ходил по Вашите улици. Това фактор ли беше при решението Ви да направите филма?

Това направи филма по-личен. За мен Хонка не е просто един сериен убиец като Ханибъл Лектър от „Мълчанието на агнетата“. Последният е просто измислен герой, който извършва убийства в САЩ, докато Хонка е истински човек от моя квартал, където е оставил следи. В началното училище ми казваха: „Внимавай, защото някой педофил или Хонка ще те хванат!“ Той беше плашилото в моето детство. Винаги съм търсил лична връзка с материала, който превръщам във филм. Колкото повече успех имам, толкова по-правдоподобен ще стане филмът.

Показвате една ера – 70-те – и време, което ще е непознато за много от зрителите. Това прави филмът особено социално критичен като за хорър филм.

Но филмът не е социална драма. Според мен, в концепцията на социалната драма има полъх на заплаха и нравоучение. За мен филмите са нещо по-философско. Подходът е по-скоро „бъдещето е сега“, както казва индийският философ Джиду Кришнамурти. Как се чувстваме днес оформя нашето бъдеще. Тоест, ние сме бъдещето. Но ние сме също и резултат от нашето минало. Така ме според мен миналото, сегашното и бъдещето са едно и също нещо. Филмът ми е портрет на психичноболен индивид, чиито убийства не могат да бъдат обяснени със социалните условия. Разбира се, човек може да се пита дали жените, които убива имат роднини, имам предвид, защо никой не пита за тях? Но не бих обвинявал, предвид времето, в което се развива историята. Подобни неща все още се случват и днес. Хора умират в квартирите си и в социални домове и гният със седмици. Само заради вонята хората забелязват, че някой е умрял. Тази миризма на разпад също присъства и тук. Освен това човек се опитва да е исторически верен в такъв филм. Но и не иска миналото да изглежда просто като вехто и прашно. Който прави това, не е забелязал някои от последните развития в киното. Филмът ми може да е ситуиран във вчерашния ден, но може спокойно да бъде и в днешния.

Как може да се изобрази Хонка, който в крайна сметка е психопат, алкохолик и убиец така, че зрителите просто да не обърнат гръб?

До голяма степен взех нишката от Хайнц Щрунк. Неговият роман беше един от факторите да започна този филм. Мисля, че е страхотно литературно постижение, защото с него той породи в мен едно съчувствие към този сериен убиец. Вероятно в книгата се корени в съжалението. Филмът не разказва откъде идва Хонка или как той е бил унижаван и изнасилван като дете. Не исках да търся обяснения за неговите зверства. Но се опитах да уловя неговите белези на човечност, които присъстват и в романа за Хонка. Другият отговор на този въпрос е: благодарение на невероятния Джонас Даслер.

Чрез него, Вие имате относително млад актьор, който играе с много тежък грим, говори с акцент и превъплъщава много по-стар човек от него самия.

Който и да го играеше, пак щеше да е необходимо да премине през същата физическа метаморфоза. Хонка, с неговия счупен нос, развалени зъби и характерно кривогледство просто изглеждаха неповторимо. Това са ключови визуални стимули, които трябваше да бъдат осъществени. Постигнахме точното кривогледство в последния момент. Първоначално обмисляхме да го направим дигитално, докато не научихме, че има компания за специални лещи в Лондон, която е оборудвала и „Карибски пирати“. Като се има предвид тези параметри, чувствах се по-освободен относно възрастта на актьора, който да избера за ролята. Естествено, душата или погледът трябваше да отразяват определен опит, но Джонас можеше да ми даде това, след като се трансформира. Точно в този момент дойде Станиславски и неговия метод: когато си в костюм и с грим. Всеки, който веднъж е носил добре скроения костюм, когато е отивал на филмова премиера, вместо да си обуят износените маратонки, знаят какво означава това: ти просто започваш да се движиш по различен начин. Ако умножиш ефекта и вземеш предвид изкуствените зъби, чене и нос – тези неща може да са технически и повърхностни, но те в крайна сметка също са свързани с душата. Има връзка между физиката и психиката.

Актрисите също постигат нещо специално. Те трябва да се разкриват физически и психически в някои сцени. Какво означава това за Вас по отношение на режисурата?

Започнахме с технически подход към материята. Това естествено дава някаква защита, както за актрисите, така и за мен. Така че сцената се дискутира така: „Ти се задушаваш и искам да покажа как ти се изпразват червата“. После обсъждаме механичния процес. Удушването прекъсва притока на кислород към мозъка, а и освен това си изплашен. Това поврежда сфинктера. Дискутираме ефекта от страха върху тялото и обмисляме реализирането на ситуацията. Трябва ли да се вижда механично устройство с маркуч? Тези обсъждания са полезни, защото хуморът надделява в тези ситуации. Но също трябва да се каже на актрисата: „Тази жена е оцеляла от концентрационен лагер и просто не иска да умре. Дори да води нещастен и погубен живот, той е единственият, който има.“ После сълзите се стичат.Това те хваща. Но това е част от цялото и в крайна сметка уверявам жените, че единственото, което има значение е изпълнението. Искаме да уловим ужаса на тези убийства, тъй като цялото нещо се предполага да има шокиращ ефект. Това е постижимо, само с помощта на реализма и 90% от това идва от играта на актьора. Ако включиш актьорите в твоята визия, ако те я оценяват и подкрепят, а също и й вярват се получава много вълнуваща и предизвикателна работа. А всеки обича предизвикателствата.

Хората ходят на кино, за да се смеят или да плачат – или за да се изплашат.

Има много какво да се каже за кризата в киното в момента, причинена от стрийминг услугите. Но един жанр продължава с изключително постоянство – хорърът. Винаги съм бил ентусиазиран зрител на хоръри, защото обичам да се стряскам. Стивън Кинг веднъж каза, че хорърът е начин да се справим със смъртта и ефимерността. Ако говориш за това през цялото време, ще откачиш. Затова тази форма на катарзис съществува. Хорор филмът предлага на зрителите възможността да се изправят срещу страховете си. Страхът е много силно усещане – нещо се случва в тялото ти, когато го чувстваш. Но ако го преживяваш чрез киното, където не е опасен, а краткотраен, той дори може да освободи хормони на благосъстояние. Изпитваш страх, но разбира се – оцеляваш.

Кои филми Ви вдъхновяват в тази посока?

Фактът, че изобщо достигнах до киното има много общо със „Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро. Бях на осем години, брат ми – на единадесет, майка ми не беше наоколо, баща ми постоянно работеше. Друго семейство се грижеше за нас, те имаха видеотека. Брат ми искаше да гледа хоръри, аз трябваше да гледам с него. Тогава гледах „Зората на мъртвите“ и наистина ме хвана. Когато накрая на филма се появиха имената на екипа, аз осъзнах, че този терор е изкуствен и направен от човека. Така започнах да се интересувам от кино. Когато прочетох романа на Хайнц Щрунк „Златната ръкавица“ бях поразен от социалната драма и историческия аспект, но също и от мотивите на серийния убиец. В моя филм аз се опитвам да разкажа историята като хорър. Всеки иска да стресне аудиторията. Как трябва да позиционирам камерата, как трябва да монтирам, за да постигна това внушение? Но разбира се, имам и съзнание, всичко това е и за човешкото достойнство. Затова не искам да пресъздавам убийствата като чисто забавление, не искам да възвеличавам нищо. Един от стандартите, на чието ниво се опитвам да се държа е „Кратък филм за убийството“ на Кшищоф Кешловски. Доста по-жесток е от „Убийствен пъзел“ или филмите на Куентин Тарантино. Михаел Ханеке също е постигнал това във филми като „Скришна игра“ и „Забавни игри“. Също съм се водил и от „Гърбушкото от Нотр Дам“ в двете версии – от 1939 година на Уилям Дитерле и от 1956 година на Жан Деланой.