Част от възпитаниците на кино школа „Братя Люмиер“ – ЦПРЛ-ОДК-Варна имат афинитет към филми с колорита на страшното. Някои от тях често ме питат за различни хорор заглавия, които съм пропуснала. Уви, хорорът в киното не е предпочитаният от мен жанр. В края на март и началото на април, петото юбилейно издание на „5 и 1|2 скандинавски визии за култура“ във Варна ще отрази в панорама творчеството на датския магьосник-колекционер на чудовища Ларс фон Триер, ето защо предложих на някои от младежите, да се запознаят с последния филм на Триер „Къщата, която Джак построи“ и да се опитат да отговорят на въпроса: Кой е Джак?

На премиерата в Кан миналата година, филмът предизвика вълна от неодобрение, стотици критици напуснаха салона преди финалните надписи на „Къщата, която Джак построи“. Много кинонаблюдатели споделиха мнението, че Ларс фон Триер е заснел претенциозен филм, в който няма нищо оригинално. Триер не се казва Достоевски и това е ясно, но все пак той отдавна е доказал класата си, затова , ако иска може да релаксира на някой екзотичен остров, дори да се пенсионира. А ние – ние оставаме тук, сгушени между редовете на мечтите ни, че ще имаме арт кино, в което ще гледаме авторски филми, изпълнени със страховете ни, с бляновете ни, с духове и призраци, които ни очакват отвъд прозата на деня.  Специално за kinoto.bg, предлагаме първия опит за кино анализ на Антоанета Кръстева, 8 ми клас в 7-мо СУ "Найден Геров"-Варна.  Елица Матеева

The-House-That-Jack-Built-07-photo-by-Zentropa-Christian-Geisnaes.jpg

„Къщата, която Джак построи“ е филм за границата между болното въображение и идеята за изкуството като абстрактна категория. Главният герой Джак се припознава като артист, докато убива. За да предизвика публичен интерес, Джак снима жертвите си и праща фотографиите им в редакцията на местния вестник. За него жертвите са платното, а четките са оръжието на престъплението. Крайният резултат е насочен към перфектното изражение на лицата на убитите.

Филмът е съставен от 5 фрагмента - 5 инцидента, като всеки един от тях разказва за убийство или убийства, които Джак е извършил. Джак се възползва от доверието на своите жертви, предимно жени, играе си с тяхната наивност, която понякога достига до глупост. Телата на жертвите се съхраняват във фризер, те са разположени в определена позиция, а студът запечатва завинаги тяхната зловеща усмивка.

The-House-That-Jack-Built-14-photo-by-Zentropa-Christian-Geisnaes.jpg

В последното масово убийство Джак се сблъсква с проблема как с един изстрел да елиминира няколко души. Гениалният изстрел е фикс идея, тормозеща психопатското му съзнание. Инженерът Джак се стреми към шедьовъра на своя живот, но не успява, защото никога не е доволен от постигнатото. Умът на Джак е като хладилника, в който той колекционира телата – студен и работещ на автопилот. За да създадеш шедьовър се изисква много повече от идея, свръхусилие, изисква се нещо отвъд лудостта-изисква се обикновеност и душа.

Докато зрителят проследява монотонния ритъм на близо три часовите мъчни дилеми на Джак, се развива интересен диалог между Джак и Върдж – предводителят в света на сенките. Джак (Мат Дилън) и Върдж (Бруно Ганц) са може би най-запомнящият се елемент от филма на датския режисьор Ларс фон Триер. Двамата през цялото време анализират същността на престъплението и неговите компоненти. Те спорят, създават хипотези, предлагат примери от различни сфери на живота.

The-House-That-Jack-Built-09-photo-by-Zentropa-Christian-Geisnaes.jpg

Вместо да построи къщата на мечтите си, Джак създава храм на убийството, чиито стени са изградени от телата на жертвите му. Струва ми се, че точно в тази картина, Ларс фон Триер се опитва да ни каже, че тръгваме към мечтите си с надежда и идеали, но често или почти винаги те се превръщат в нещо друго, в някака изкривена и зловеща пародия на надеждите ни за по-добър свят.

В „Къщата, която Джак построи“звучат изпълнения на Дейвид Бауи, Глен Гулд, музиката на Вагнер, Бах, финалната песен „Hit the road Jack“ е интерпретирана от композитора Дейвид Йохансен. По подобие на „Нимфоманката“, където филмът завършваше с „ hey Joe“ в изпълнение на главната героиня Джо (Шарлот Генсбур), така и в последната творба на Триер финалните акорди иронично ни намигват, че всичко в този живот е само игра, от която победителите излизат победени и обратно. Джак се е провалил, въпреки страстта си към съвършенството. Перфектното убийство, перфектният дом, перфектното себереализиране е блян.„ И не е ли нашият живот под слънцето само един сън...” („Криле на желанието“)

The-House-That-Jack-Built-23-photo-by-Zentropa-Christian-Geisnaes.jpg

Очаквайте „Къщата, която Джак построи“ на София филм фест 2019!

Свързани статии