Николай Волев представя „Девствената проститутка”

Невъзможно ми е да забравя думите, с които бяхме посрещнати в първия учебен ден през есента на 1969-а. „Скъпи бъдещи носители на наградите „Оскар“ – започ­на речта си ректорът, след което ни довърши с присъщата си сурова неподправеност. – За ваше голямо съжаление, тук не се наемаме да направим от вас кинотворци, в каквито вие несъмнено копнеете да се превърнете. Тази за­дача е отредена изключително на върховния Творец. Той или ви е създал с необходимата дарба за това занимание, или не. Ние можем само да ви научим на някои техники, с помощта на които занапред бихте могли да осъществи­те, ако е рекъл Господ, вашите безспорно гениални идеи. Благодаря за вниманието и успешна работа!“

– Еха, колко окуражаващо!

– По-добре така, отколкото обратното. Нагледал съм се на непризнати гении. Задължен съм също и на швей­царския драматург Фридрих Дюренмат, чието безценно есе върху особеностите на образованието в областта на изкуството попадна право в целта. Пиесите на Дюрен­мат ми бяха познати още от София покрай чудесните постановки на „Франк V“, „Посещението на старата дама“ и „Удържимият възход на Артуро Хи“ в столич­ния Сатиричен театър. Неговото есе ме привлече заради съвпадението на възгледите му с тези на преподаватели­те от Лондонската филмова школа, където обучението по нищо не приличаше на досегашните педагогически прийоми, прилагани върху мен. В есето си Дюренмат доказваше последователно и убедително, че съществуващото образование в областта на изкуствата е смърт за всеки надарен човек. Особено при „драматургични­те“ видове, каквито са театърът и киното. Той нами­раше обучението на студентите чрез анализи на всепризнати образци за възможно най-погрешния способ. Драматургът твърдеше, че стойностните произведения на изкуството служат за образоване на самата акаде­мична общност – на преподавателите, изследователите и теоретиците, но не и на бъдещите творци. Според него академично устроените хора по своята даденост са не­способни да обучават начинаещите творци на правила за създаване на стойностно изкуство. А според него то е стойностно тъкмо защото не се поддава на обяснения и пренебрегва създадените от даскалите правила.

– Оскар Уайлд го е казал малко по-сбито: „Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде пре­подадено“.

– Може би тъкмо затова преподавателите в Лондон­ската филмова школа не се опитваха да ни учат на как­вото и да било, въпреки изначалното значение на думата „школа“ = „училище“. Чувствах се щастлив заради спо­луката ми да попадна в толкова необикновено учебно за­ведение. В неговата работна среда получих възможност­та, подобно на средновековен алхимик, самостоятелно и по усет да налучквам как се прави кино – всеки път по нов, неповторимо мой и несравним с нищо начин.

Още в самото начало ние, новоприетите студенти, бяхме разделени чрез жребий на групи от по шести­ма души. След това получихме следните прости и ясни указания от курсовия ни ръководител: „Всеки семес­тър ще правите по един кратък филм. Вие ще реша­вате всичко, свързано с филма, без никаква намеса от наша страна. Самите вие ще определяте чрез взаимно убеждаване помежду си кой измежду написаните от вас сценарии заслужава да бъде заснет, кой от вас да поеме режисурата, кой да застане зад камерата като оператор, кой да бъде художник-постановчик, звуко­режисьор и монтажист на филма. Единственото наше изискване е да се вместите в предварително опреде­ления бюджет“. Казано другояче, преподавателите ни хвърляха на лъвовете. Очевидно целяха студентската среда да прилича колкото е възможно повече на джунглата отвън, подвластна на закона на Дарвин: „Survival of the fittest“.

Приех хвърлената ръкавица и се постарах да не я изпусна до края. Беше ми ясно, че най-много един на всеки сто от нас щеше да се превърне в действителен режисьор, практикуващ от време на време професията си. Поне такива бяха даденостите в Англия по онова време.

Сред най-ярките примери за това беше курсовият ми ръководител Майк Лий. Самият той бе завършил неотдавна същото училище, но поради липса на сред­ства беше останал в него като преподавател. Половин­чатият успех на първия му пълнометражен игрален филм – „Мрачни мигове“, предопредели задълго него­вото бъдеще. От следващия му филм за разпростране­ние по кината го деляха цели седемнайсет години. През това време Майк беше принуден да се задоволява с те­левизионни или театрални постановки. Дългосрочната му творческа „дупка“ имаше доста общо и с отказа на две поредни британски правителства да отделят нещо повече от мижава държавна подкрепа за родното кино.

Успехът споходи курсовия ми ръководител близо две десетилетия по-късно след мощната правителстве­на инжекция за британското кино с пари от Спортния тотализатор, когато третият му игрален филм за голе­мия екран – „Тайни и лъжи“, спечели „Златна палма“ в Кан, наградата за женска роля на същия фестивал и четири номинации за „Оскар“.

По време на следването ми често разговаряхме с Майк за моите бъдещи планове. Самият той беше син на емигранти евреи отпреди Втората световна война. Фамилното му име Либерман е било променено на Лий от родителите му по разбираеми причини. Роден в Ан­глия, Майк беше придобил изцяло местното самосъз­нание и беше престанал да се чувства като чужденец. За разлика от мен – наскоро пристигнал от една толко­ва несходна страна като ориенталска България. Колко­то и добре да се чувствах в Лондон, носталгията по Ро­дината вече беше посяла зараза в душата ми. Темите на разговорите ми с Майк прескачаха от изкуството изоб­що към същността на избраната от нас професия. Спо­деляхме близки виждания за естеството и обществено­то предназначение на киното. Бяхме единодушно далеч от мисълта, че стойностното киноизкуство е насочено към вкуса на тесен кръг от критици и неразбираемо за широката публика. Като пример за майсторлъка да бъ­дат вградени сложни философски, обществени и лични въпроси в тъканта на едно развлекателно произведе­ние Майк изтъкваше не друг, а барда от Ейвън, чиито пиеси от векове се харчеха успешно на световния те­атрален и филмов пазар. Киното, поне в капиталисти­ческия свят, беше невъзможно да съществува без дос­татъчно голяма посещаемост от възможно най-широк кръг зрители. Следователно задачата пред нас беше да правим продаваеми филми, но без да позволяваме на публиката или онези, които осигуряваха средствата за производство, да ни налагат своя вкус. Уви, това си беше чист оксиморон, но ние вярвахме в него.

– Пак ли намекваш за девствената проститутка?

– Не намеквам, изразих се съвсем ясно. А ти отново прибързваш. Потрай още малко, нещата имат своята вътрешна логика.

– Ами носталгията? Тя къде се вместваше?

– Болката в душата по Родината се появи, напълно неочаквано за мен, още на втората година след прис­тигането ми в Лондон. Проклинах това свое натрапчи­во усещане като досадна пречка за намеренията ми. За нищо на света не си представях, че някога ще се върна в България. А той, светът, или поне най-развитата част от него, беше напълно отворен за мен.

Разюзданият, както се изразяваше баба Мария, морал на Лондон през 60-те, беше съсредоточен в Сохо – сърцето на сексуалната, театралната, филмо­вата и музикалната индустрия в Англия. Там се нами­раше и Лондонската филмова школа – в сърцето на бо­хемския квартал на Шелтън Стрийт № 24, където си е и до днес. Бях минавал по улицата десетки пъти, без да обърна внимание на сградата, но сега я посетих съвсем целенасочено. Взех необходимите формуляри за кан­дидатстване, попълних ги и ги подадох. Вече ти казах с кое впечатлих най-много ректора Дънбар. Богатият ми житейски опит изигра решителната роля на прием­ния изпит и аз намерих място сред бъдещите студенти, въпреки наплива на милионерските синчета от Щатите.