Емилия Радева: Ние, артистите

Черно-бяла снимка

Първата ни среща беше чрез една стара черно-бяла снимка, която баща ми или майка ми бяха купили и сложили в семейния албум заедно с фотографии на Апостол Карамитев, Гинка Станчева и Невена Коканова. Онези стари черно-бели фотографи от 6 стотинки, които се продаваха някога по реповете с вестниците и списанията. Това бяха “картичките” на българските звезди.Така Емилия Радева се беше “наместила” в нашето семейство, сред снимките на баби, братовчеди и приятели.

Бил съм на около 7 години. 

Запомних красивото и вглъбено лице, което в детското ми въображение отговаряше на представата ми за истинска филмова звезда. Преди да я гледам в театъра, бях чувал от моите родители, че тя има “величествена осанка”. Баща ми я наричаше “ледената кралица” заради обраността й на сцената и на екрана. 

По-късно, когато вече я познавах, разбрах колко много може да заблуждава външността. Защото Емилия Радева е всичко друго, но не и “студена“ . Зад премерената й публичност и достойнството, което носи, се крие една емоционална и “трошлива” жена, която никога не спекулира с чувствата и с красотата си.

Спомням си как гледах за първи път  “Ребро Адамово”. Строени пред телевизора, аз и цялото семейство потънахме във филмовия разказ. Не помня детайли от историята, но открих завинаги Емилия Радева. Запомних я. 

“Ребро Адамово” е култов български филм от 50-те години на миналия век, първата кинопродукция след 9 септември 1944 г. у нас, предизвикала истинска истерия сред публиката. 

Разглеждам стари снимки от онова време - български кинотеатри с огромни рисувани билбордове и плакати с лика на Емилия Радева като Зюлкяр, опашки от зрители като за холивудска премиера. За една нощ след премиерата на филма тя се превръща от “млада актриса” в “артистична сензация”. Снимката й е навсякъде, публика и критици не пестят суперлативи за играта й. 

Ражда се първата социалистическа кинозвезда на България – красива, одухотворена, подкупваща с тайните, които носи. Обещание за голямо артистично бъдеще.

Малцина знаят, че преди тази роля момичето от Радомир се е снимало в още няколко филма, а в забранения “Партизани. Животът си тече тихо…” Емилия за първи път разкрива богатството на филмовия си потенциал. Но цензурата решава друго. Филмът е спрян по “политически причини”. Реабилитиран е едва през 90-те години на миналия век. 

Каква ли щеше да е творческата съдба на Емилия Радева, ако този филм бе имал своята премиера навремето? 

Режисьорът Бинка Желязкова открива едно ново женско лице, в което камерата се влюбва задълго. След това ще го забрави, за да го преоткрие отново след години.

Емилия Радева е от актрисите, за които трябва да се пишат роли. “Тя не може да играе каквото и да е, защото има лице и характер, които изискват внимание и грижа”, ми каза за нея режисьорът Людмил Кирков. И се оказа прав, поверявайки й една от най-запомнящите се роли - Жела във филма “Матриархат” по сценарий на Георги Мишев.

Моите срещи с актрисата Емилия Радева бяха интензивни в златните години на Театъра на българската армия. Няколко десетилетия тя  буквално носеше репертоара  - Фани Хорн от “Осъдени души” на Димитър Димов, Жана д’Арк в “Света Йоана” на Бърнард Шоу, Юнона от пиеса на Шон О’Кейси, Елизабет I от “Мария Стюарт” на Шилер и Жената от “24 часа от живота на една жена” на Стефан Цвайг.

Режисьорите разчитаха на нейната сценична мощ, дисциплина и отдаденост, за да създадат някои от знаковите си спектакли. 

“Физическата красота е до време”, споделяше Емилия Радева. “Ако не си инвестирал в себе си през годините, няма какво да кажеш на публиката”.

И сякаш годините минаваха, а театърът и киното все търсеха роли за Емилия Радева. 

Когато я срещнах преди година и я попитах какво прави, тя отговори, че пише книга за живота си. Предложих й помощта си.  Усмихна се, не се обади. След няколко месеца беше готова със своята “автобиография”. Даде ми ръкопис, в който пишеше ... за другите. Обясни ми: “Не искам да говоря за себе си, а за срещите, за личностите, които ме направиха това, което съм. Защото ние, артистите, не можем сами. Имаме нужда от токова много хора - режисьори, драматурзи, сценографи, технически служби, публиката.....Но най-вече не можем без партньорите! “

Тази книга е биография за срещите и партньорствата на сцената, снимачната площадка и в живота. 

Срещите, които превърнаха Емилия Радева в една от най-обичаните и аплодирани български актриси.

Георги Тошев