Олег Ковачев

В продължение на почти половин век в България се води една необявена война между комунистическата власт и голяма част от демократично настроените кинодейци. Парадоксалното е, че мнозинството от спрените или “осакатени” филми, са създадени от членове на БКП, вярващи в идеите и справедливостта на партията. Партийната естетика срещу свободата да казваш истината в своя филм. Следват житейски и творчески драми, пропуснати възможности за българскто кино. И в крайна сметка – прекрасни примери на хора, жертващи просперитета и богатството, рискуващи кариерата и професията си в името на истината в киноизкуството.

Какво провокира създаването на този филм и не е ли закъснял? Минаха повече от 27 години след началото на промените.

Този въпрос би трябвало да се зададе на сценариста, но за съжаление няма как, защото Гецко (Иван Георгиев – Гец, б.р.) си отиде от този свят. Той се беше заровил в миналото, направи филми, свързани със социализма и предполагам, че така е узряло решението да напише сценария на този филм. Смятам, че да се покаже истината никога не е късно. Важното е да си честен към материала и да не спестяваш неща, които може да са неудобни за някои съвременници на онези събития.

В процеса на снимките имаше ли проблеми с намирането на документални факти, доказателствен материал за цензура в нашето кино?

Имаше проблем с това, че някои важни според сценария участници отказаха да застанат пред камерата. Например Анжел Вагенщайн, който беше предвиден да говори за цензурата в първите години на социализма категорично отказа. Доводите му бяха, че преди девети септември и в днешно време цензурата е била много по-жестока от тази по комунистическо време. Малина Петрова също каза, че вече е уморена от подобни разговори и не пожела да участва. Много се радвам, че един от тези, които са цензурирали филми – Павел Писарев   прие поканата и спокойно и с чувство за хумор разказа някои неща, за които досега само се досещахме. Така, че филмът получи добър баланс – не само да покажем пострадалите режисьори и да разкажем за спрените филми, а и да видим в лице другата страна – хората от властта да застанат срещу хората от киното.

Имаше ли факти и събития, които ви изненадаха като не сте подозирали за тях?

Тъй като повече от 50 години съм вътре в киното като актьор, студент, асистент-оператор, оператор, сценарист и режисьор мислех, че знам всичко. И общо взето се оказах прав. Но не предполагах циничната жестокост, с която властта се е разправяла с кинотворците. Тази уж загриженост за киното, а всъщност саморазправа с хората, които го правят. И кои са пострадали първи? Най-честните! Валери Петров, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Христо Писков, Ирина Акташева, Рангел Вълчанов. Досетих се кой е ходил да клепа колегите си при Тодор Живков. Разбрах защо бяха толкова мълчаливи някои от изброените по-горе режисьори. Изненадан съм от мъжеството, с което са приели унищожаването на филмите им, съсипването на живота на актьорите, изпълнили главни роли в тях. Прекрасната Пепа Николова, въпреки че изигра много роли след това, на „премиерата“ на „Понеделник сутрин“ 23 години по-късно стоеше в един ъгъл на Дома на киното. Ние със сълзи на очи я прегръщахме, а тя само казваше: „Какво ревете бре, да не съм умряла!“ Но тя си знае какво е преживявала отвътре. А Вихър Стойчев след разгрома на „Кратко слънце“ просто не успя да изгрее на филмовия небосклон. Но най съм отвратен от това, че във всяка кинопродукция е имало шпиони, които докладват на ръководството какво се снима и дали не се прави нещо уронващо престижа на властта.

Намерихте ли ясен и повторяем принцип при налагането на цензура над филмите?

Както казва един от участниците във филма ни - „Тези от ЦК не са били съвсем глупаци!“ Хитро са постъпвали с всеки филм, според това кой го е снимал и какво е трябвало да бъде посланието към кинообщността въобще. Едни филми са спирани безцеремонно още на сценарен съвет. Други, пак безцеремонно – след премиерата. Някои са орязвани, а има филми, които не са спирани, но са пуснати за два дни в някое крайно кино-тогава в София кината бяха много! И като, естествено, няма зрители го свалят от екран. Съществуват филми, които са пращани само на фестивали в чужбина, за да се покаже какви свободомислещи творци има у нас. Но в нашите кина не са ги прожектирали.

Успявахте ли да разграничите обективния разказ от личните пристрастия на хората, с които разговаряхте?

Това беше най-трудното. Всеки има своята истина. Все пак е нормално един творец да има право и на леко изкривяване на действителността-художествената измислица от филмите им понякога се разпростира и в живота. Но историческата истина се открива, когато няколко човека, независимо един от друг разкажат едно и също. И тогава допускаш нечия теза да се появи във филмовия разказ.

Открихте ли докъде се простира официална цензура и къде започва прикритата, вследствие на междуличностни вражди?

Още докато следвах във ВИТИЗ един продуктивен, но не особено талантлив режисьор, чиято голяма гордост беше, че на референдума през 1946 година обиколил много секции и гласувал седемнадесет пъти „за“ република и „против“ монархията, разказа следното: „Вчера на сценарен съвет пуснахме по пързалката един колега. Сценарият слаб, за нищо не става, труден за снимки и провалът му е сигурен!“ После се смя доволен половин минута. Тоест бях наясно с междуличностните отношения на творците в киното. Но да съсипеш филм, който има качества, само за да се разправиш с колега, с който спорите по някакви творчески или житейски въпроси е престъпление. И властта е подкрепяла търкания в гилдията, защото както каза Павел Писарев, когато една група хора е разделена, се управлява по-лесно.

Какви изводи успя да си направиш за себе си след края на монтажа на филма?

Че хората са много лоши. Забравят, че Господ всичко вижда. И не забравя. А самият филм искам да е поклон пред паметта на онези кинотворци, които ни гледат от небето. И моля да ни простят, ако не сме успели да кажем истината и само истината. Нека този филм да е памет и за прекрасния човек Иван Георгиев-Гец. Сценарият му беше искрен и честен.