Целият свят е... кино!

На вашето внимание представяме откъс от новата книга на Елица Матеева „Целият свят е… кино!”, която тази седмица излезе на книжния пазар.

   Режисьорът Фолкер Шльондорф казва, че „истинската емоция отличава добрия дубъл от лошия“. Естеството на киното като изкуство изисква от актьорите присъствие на емоцията в конкретния миг, докато камерата препуска през репликите, конфликтите, мълчанието, докато архивира прилежно картината в пространство, заключено между четирите стени на кадъра. Каква е емоционалната памет на градовете призраци, изчезващи тихо сред хаоса на делника ни? Какво се случва с хората там?

   В сурова, черно-бяла документалност ни отговаря последната режисьорска творба на Ивайло Христов – „Каръци“. Снимките на филма са съсредоточени в няколко локации: Кюстендил, Радомир и Ботунец. В „Каръци“ интимно се разтваря светът на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) – ученици от провинциална гимназия и тяхната семейна среда, разбита от торнадото на екзистeнциалната ни отчужденост. Деца, родители и учители са потънали в безцветно редуване на деня с нощта. Всички оцеляват и съществуват на автопилот, без очаквания, в систематично повтаряне на делничните си грешки. Така описан „Каръци“ създава впечатление за тъжен, лишен от надежда филм, но в същината си той е история, изпълнена със светлина, добронамерен хумор и човеколюбие, която носи всички белези на истинския кинематографичен артистизъм. ЗНАЕХ, ЩЕ ИМА РЕАКЦИЯ НА ДУМИТЕ: „КАРЪК Е ЧОВЕК, РОДЕН В БЪЛГАРИЯ“. ЗАТОВА СЛЕД ПАУЗА ДОПЪЛНИХ С: „ГОТИНИТЕ ПИЧОВЕ СА НА ДРУГИ ПЛАНЕТИ, А НЕ НА ЗЕМЯТА.“ (ИВАЙЛО ХРИСТОВ) „На София Мийтинг филмът беше видян в сурово състояние и беше селектиран за московския фестивал. Ако имах още един месец време за монтаж може би щях да го разваля. Гледах го в кино Октябрь в Москва по време на фестивала. Салонът е като зала 1 на НДК.“ – казва Ивайло Христов. „Каръци“ бе отличен със „Златен Георги“ от въпросния Международен филмов фестивал в Москва. От същия фестивал се завърна и с награда на руската кинокритика и на руските киноклубове. След месец филмът ще участва в състезателната селекция на фестивала в Сан Себастиян. На проектно ниво, „Каръци“ няколко пъти е бил отхвърлян за субсидия от Националният филмов център. Варна е вторият град след Москва, където публиката като камертон реагира на жизнената правдоподобност на филма, а през есента той ще бъде показан по време на „Киномания“. През 2002 Ивайло Христов дебютира като режисьор в българското кино с филма „Емигранти“. През 2006 снима „Приятелите ме наричат Чичо“, а филмът му от 2010 „Стъпки в пясъка“ печели наградата на публиката от фестивала на българския игрален филм „Златна роза“. Христов редува кино зоната с успешните театрални спектакли, които поставя – достатъчно е да прегледаме репертоара на Театър на Българската армия, Младежки театър „Николай Бинев“, Театър 199, Народен театър „Иван Вазов“. Всяко заглавие с името на режисьора е било номинирано или отличено с някоя от престижните родни театрални награди. Като че ли най-отговорният ангажимент на актьора режисьор, обаче е позицията му на преподавател в НАТФИЗ, позицията на алхимик, който оформя светогледа на своите възпитаници. И ако между даряващия знания и получаващия този безценен подарък не съществува доверие и взаимно разбирателство, то са напразни всички усилия на любовта към изкуството. Когато Ивайло Христов пише сценария си за филма, го прави с презумпцията в него да участват млади актьори, с които е работил в НАТФИЗ. В съзнанието му идеята за черно-бялата картина на филма вече е била решена, а докато се подготвя за снимки, филмът на Александър Пейн „Небраска“ (заснет също в черно и бяло) е номиниран за Златна палма в Кан и печели кино наградата за най-добър актьор от същия форум. В американския филм историята протича в провинцията и изследва маргиналното: страдащ от деменция старец, който постоянно търси печалба от имагинерен лотариен билет пътува със своя син към финалната права на своето битие – той трябва да прекара последните дни от живота си в старчески дом. В „Небраска“, както и в „Каръци“, хуморът е също толкова топъл и мек. След като Ивайло Христов гледа „Небраска“ пита оператора Емил Христов дали може да постигне подобно внушение на цвета в „Каръци“? А в характерния си стил Емил Христов отговоря: „Мога много по-добре да го направя.“ Все пак „Каръци“ притежава друга атмосфера. Ситуацията надскача анекдотичното начало и по-често във въздуха витае усещането за потенциалното разбиване на персонажите, всички те са на ръба. На ръба на оцеляването – духовно и физическо, на ръба на вика. Напуснали нормалното, те са се гмурнали дълбоко в абсурда на битието. Те са свикнали да носят по сизифовски своя живот, който постоянно мачка малките им тела, а на сутринта върху полепналите им от безсъние клепачи Елена, Коко, Пацо (Пламен Димов) и Гого (Георги Гоцин) са в очакване на двойна доза горчиво състояние „неудачник“. И изведнъж в този умрял град се появява рок-бандата „Кислород“ с очарователен фронтмен (Деян Донков), по когото вехнат невръстните девойки. „Според мен харизмата на филма се дължи и на авторската музика на композитора Кирил Дончев. Той се притесняваше и като прочете сценария призна, че никога не е писал рок. Подходи изключително отговорно, сякаш сега започваше кариерата си от начало. Така се чувстваше. Десетина пъти му ходих на гости в разни села и край морето. По телефона ми тананикаше различни мелодии, а аз му казвах, че така нищо не разбирам. Като дойде време за запис, беше подготвил десетина композиции, за да бъда спокоен в избора си, а ми трябваше само едно парче“, споделя Ивайло Христов. Коко е влюбен в Елена, готов е да и подари билет за концерта на „Кислород“, макар че няма пари, а приятелите му Пацо и Гого успяват да осигурят ценния хартиен пропуск към сърцето и. Уви, галантният любовник и вокалист на „Кислород“ действа като изкусен крадец на момичешка руменина и с обиграността на Дон Жуан покорява Елена. След концерта четиримата приятели наблюдават заминаващите влакове, люпят по хашлашки семки. Под моста срещу движението едно момиченце със сериозен поглед застава срещу приближаващия влак – може би някой е решил да бъде в позиция „въпреки“, защото кармата е въпрос и на личен избор. Елена Телбис и Ованес Торосян като Елена и Коко са най-интересният актьорски дует във филма. Когато мисля за изпълнението им неусетно се улавям, че правя паралел с емоцията, която изпитах от играта на двамата главни актьори във филма „Аве“ (2011) с режисьор Константин Божанов. И в двата филма Ованес Торосян е може би по-уморената половина от сърцето на играта. Уморена в смисъл на депресирана, обрулена от живота. В „Каръци“ той определя битието си като лишено от късмет, а в „Аве“ героят му пътуваше от столицата за провинцията, за да присъства на погребението на свой приятел. Персонажите на Елена Телбис в „Каръци“ и Анжела Недялкова в „Аве“ се опитват да се разделят със средата. При Елена раздялата се проектира чрез мечта да напусне града и евентуална реализация в емиграция, в „Аве“ бягството от познатото се изразява с пътуване на автостоп. Но за разлика от героинята в „Аве“, Елена на Елена Телбис притежава инат, някаква упоритост, излъчва повече сила, повече твърдост. В белотата на тези големи очи е концентрирана цялата меланхолия на града, сивата му самота. Персонажите в „Каръци“ все още не са се потопили в живота, не са потърсили изява чрез потенциална по-висока степен на образование. От друга страна тяхната незрялост ги прави по-смели и по-здраво стъпили на земята в намерението и във вярата, че могат да се опитат да променят ситуацията. И за разлика от „Аве“, където младите регистрираха живота си като съсипан анекдот, тук Елена Телбис и Ованес Торосян, макар и също толкова меланхолични, са иронични мечтатели, които изпълват пространството на филма с живот – живот напук на правилата.

06.09.2015