И после светлина

„И после светлина“ си играе с цветовете, от филма струи мекота, камерата на Ненад Бороевич допринася за изключителната чистота и изящност на разказа.

Павел е на 16 години, тих, изглежда притеснително и крехко момче, изминал е доста километри с кораб, с кола, дори и пеш, за да се докосне до своя духовен баща, за когото се пишат книги-художникът Арно. Павел живее с майка си Миглена, тя е българка, но е родила Павел извън България. По пътя Павел се запознава с Пири, с Жули, посетил е сестрата на Миглена, запознава се с предишната муза на Арно Сомая и настоящата муза на художника Нури. Нури е глуха, но излъчва светлина, Сомая също е красива, но някак си се е смалила, нещо в нея отдавна е потръпнало, вероятно защото, за да бъде с Арно „стотици пъти е изгаряла“. Арно посреща Павел с агресия, не харесва рисунките му, за признатия талант те са посредствени. Арно отказва да бъде духовен баща на младежа. Артистът е разгневен, защото един странник се е осмелил да влезе в света му.

posle-2.jpg

В тъмното, в самотата на нощта Павел си говори като повтаря думи на Арно, докато рисува. Бълнуване и сън. В съзнанието му преминават всички срещи с герои, които са били като енергиен рефлектор за момчето. Последната глава от това завръщане към началото е историята за Миглена, която не приема упрека на Павел, че пилее живота си. Майката по подобие на нарочения за духовен баща е гневна на момчето, защото то се е опитало да бъде себе си и е изразило свободно волята си. Майката крещи на сина. Павел е приел горчивия плод на Знанието и като Адам е прогонен от Рая, за да потърси силата и светлината в себе си.

Роуд муви във времето и пространството, но и роуд муви в дълбокото „аз“ е новият филм на режисьора Константин Божанов „И после светлина“. Сценарият на „И после светлина“ е съвкупност от седем глави – имената на героите на историите, подредени в ретроспектива. Началото на филма е финал на историята, а финалът на филма представлява началото на пътешествието на Павел към себе си, в търсене на себе си. Всяка история си играе със светлината, а актьорите са заснети така, че зрителят открива тяхната специфична красота. Дори  Арно (Ким Бодния) и Миглена (Маргита Гошева) във фазата на своята агресия спрямо Павел (Бари Кьоеган) са озарени, обладани от някаква енергия.

posle-4.jpg

В началото светлината преминава през тялото на Павел,а на финала той рисува с идеята да я постигне, да я открие, да я докосне. За него светлината е не само физическа, тя е и дух. Павел е дух, много повече от стремлението към вечното изкуство. Павел е светлина, защото с внимание се отнася към всеки детайл от средата. Той изучава чувствено предметите, тяхната повърхност и тъкан, опитва се да опознае хората без да им се натрапва. Може би ръководен от своята спонтанност той приема света като чиста монета и затова, когато светът (Арно, Пири, Миглена...) го изненадва с грапавините си, Павел се скрива в себе си, навлиза навътре в мълчанието на черупката си.

„И после светлина“ си играе с цветовете, от филма струи мекота, камерата на Ненад Бороевич допринася за изключителната чистота и изящност на разказа. Павел на Бари Кьоеган е изключително харизматичен с ангелско присъствие и благодарение на него зрителят с внимание и в смирение проследява как се случва ретроспективата на протагониста. Въпреки, че Павел е отхвърлен от Арно и Миглена (въпреки, че Адам е прогонен от Бог извън Рая) то позналият света е приел благодарение на отхърлянето знанието за себе си и това родено в болка познание го надарява с обаяние, красота и светлина. Стремящият се към познанието, към съвършенството, към онова отвъд буквалността е открил смисъла за себе си. За Павел смисълът е в изкуството, във извайването на формата, в играта с цветовете и независимо, че е останал без духовен баща, Павел е намерил своя път и макар, че Арно отрича връзката между изкуство и любов, Павел е отговорът в търсенето на смисъла за нещата. Павел опознава света с любопитство и нежност, с любов. Разбира се, всеки прави сам своя избор: дали да бъде чувствителен, влюбен в света странник или пък неудовлетворен, мрачен и самодостатъчен кумир. А смисълът се крие във възможността да се усеща всяка вибрация на атомите, всеки трепет на цветовете около нас – смисълът е да се слеем с живота като деца,с възхита и удивление.

Свързани статии

0 Коментар(и)

Оставете коментар



Обнови